Очите ти

всичко ми казват.

Косите…ръцете.

И устните…

В пътеката късна.

за двама.

Откриваме дните си –

                               в другия.

Откриваме дъхави утрини,

безсънни тела,

скитен вятър.

Поникнали есенни думи

за дневния

битов

театър…

В пътеката късна-

за двама…

                   притихнало бяло мълчание.

Очите ти

всичко ми казват.

И тръгвам

във теб.

От началото…

                                         2

Светът ми

 е

морската пяна,

запомнила твоето тяло.

Докосвам дланта ти

и зная,

че ти си в мен

Част.

Или цяло…

Че ти си

водата и хляба

от двете страни на небето.

Животът

разражда в лицата ни

следи от

семейни недели.

Животът е сън от безкрая.

Усещане в теб,

че ме има.

Една късна птица

с начало

        на бяла

            и трудна

                        зима…

Очите ти

всичко ми казват.

В пътеката късна – за двама.

Поникналото мълчание

е равно почти

на измяна…

Ти спомняш ли си

как в една пътека

сънуваха лицата ни

желание.

Ловецът се пробуждаше полека

след сенките

с неясни очертания.

А бяхме брегове различни.

И помежду ни

влачеше реката

посърналите дневни птици

от плитчините

на гнездата.

И само

в тихите ракити

на утрини,

приспали дните,

укрит от дивеча във себе си

Ловецът галеше

убитите…

…

Ти спомняш ли си

колко бе добра

луната в моята пътека.

Следите ми остави в теб –

                                         сама

да бъдеш път.Или утеха…

Събрахме си

износените

дрехи.

От дрешника

с излишните минути.

И всеки си претегли

тишината,разсъмнала

с наметка в раменете…

И всеки

закопча

по малко

в себе си

отминалото самодивско време.

Или отминалите ереси.

И ..всеки,дявол да го вземе…

…

Ако започнем

отначало.

И в себе си

насън стопим

едно различно зимно бяло

от преболели

в думи дни.

В само вързопче

тишината

ще падне на леда ни зимен.

И ще завърне

подранили

капчуци

в нашите очи.

Събрахме дрешника

от петък.

В неделя да го подредим.

С износените топли дрехи

ще бъда още в теб

любим.

Между нас

са

бездомните думи.

Безимотните срички…

Лежат.

Сякаш сън и треви

помежду ни.

И кървят.

От мълчания.

Дишат пресипнало.

В нощен праг дишат.

В сенките.

           Между нас

и далече

от всички останали

дните

още търсят

пътеки.

И от тънката струйка на болката,

спряла

в нощните ни

клепачи,

длани и дни

прекосяват посоките-

миг преди Раздавача…

С тебе сме двама

отшелници

в себе си.

Някак

във другия

търсим

брод. И земя.

След ежедневните

битови ребуси

с теб сме

оцелелите

диви цветя…

Имаме къща

от птици

в пространството.

Късче простор.

Синева от пиянствата.

Имаме

прага си,

с нежност

докоснат.

Пръсти, до утро

пътували…странници.

С тебе сме

двамата оцелели.

Сън от вселени.

Вятър сме с тебе.

Бризът вечерен

по кораб .И бряг.

Спомен за спрял от докосване

                                                  сняг.

Откраднато време.

За чужда обич.

На ъгъла на неделята.

Вие…

Приличам на сянка

от нощно пристанище.

Скрила думи.

Или

безсилия…

Дори и вятър

си нямам –

ей толкоз,

за облачна риза петимен.

Тополи край него…

Сякаш

са

четки

         за бръснене-

от кутията на разсилен.

Откраднато време-

досънувам неделята.

В поредната гара на дните си.

Заключват ръцете ми,

потъват в ръцете ми

дъгите

на твоите

ириси…

В пътеката,

обща за бялото,

отдавна е тихо.

Потънали стъпки

от тялото

в нея ли крихме…

Как още

копнеят мълчания

В лицата.По мръкнало…

Дланта ти прелива

от нежност.

Дланта ти е църква.

Която потънало

време

облича.И крие сезоните.

А аз,онемял

в красотата ти,

търся свещта си.

И паля иконите…

Искам да пием

по чаша

със теб

             -делнично вино.

Някак далече

оставили в плен

              вечер без име…

Нежност от слово

и сън-

       да си прелеем.

Толкова вятър

и студ

           е навън –

още сме цели…

Искам да пия

по глътка

със теб

       -топла и жадна…

Твоите коси ме изгарят.

До смърт.

Или ме раждат…

Вплели ръцете си

                   -сякаш въже –

мост да преминем.

Суха река е отдолу.Зове…

                            хорската зима.

Искам да пием.

По чаша .

Със теб.

Тръпнещо вино.

Вечер без име

оставили в плен –

за да ни има…

Дъждът

играе

на

приятелство.

В безлюдни плажове-

в душата ми.

Подхвърля нишки сън

                          предателски –

на светли

и на тъмни

камъни.

Зимува пясъкът

след него.

В лицето на доведен залез.

И с лятото –

              от петък  взето –

живеят моите рецитали.

…Дъждът играе на любов.

След поглед( някъде в пространството)

ще се смаля от нечий зов.

Или от нечие пиянстване…

Ще стана жалък.

И страхлив.

Оставил в камънак

мечтата си.

Дъждът е толкоз похотлив-

разтваря я в солта.И сламата…

И сетне се стопява.

В други свят.

Осъмнал сълзите в очите ти.

Светът облича утринта

с останалото

от субтитрите…

Когато бяхме.

Аз.И Ти.

Светът бе спрял

в цвета на твоите зеници.

Когато бяхме.Аз и Ти…

Светлината в мен

едва зачеваше.

И сякаш

ябълката на греха

бе кръстила

очите ми.

Наоколо

миришеха смокините…

Когато бяхме аз и ти.

И…нямаше

              листото помежду ни.

Ръцете ни рисуваха

                          разпятия

в пътеките на забранени заливи.

А болката

от нереалното привличане

трептеше като свещ

                                 по вятъра.

В дъха си

тайно се мечтаехме –

когато бяхме…аз и ти.

Как нямаше желанието

                            покрив…

Небето беше стих

за ласка.

А времето обръщаше

в лицата ни

неволно

пясъчната стъкленица.

И някак си потичаше

обратно.

Когато бяхме…

Аз. И Ти.

Искаш ли да се върнеш

в морето-

            попитах пясъка.

Бях море-

                     отговори ми.

И потъна.В морето си…

                         А капката време

след него,

окачена

в

ръцете ми,

си спомня

думите.

Когато…

Когато завалиш.В мен.         

                                             #

Гъвкавото

тяло

на

змията

изпълва

пътеката.

Змията ловува.

Нощем.

В сърцето ми.

И

пътеката

след

нея

свети.

В

капки

кръв.

От ухапаните…

                                 #

Чашата

вино

от

лицето ти

слез залеза

опива

тялото

с дъх

на

лято.

Капките тичат.

В пясъка

на думите по теб.

И сънувам

в седефа

на дланите ти

                          ново  утро.

А кожата на брега

облича нашия залив.

И

от

лозниците  вечер

капе

любовната

тръпка.

Навярно

е

лудост

това

вино напито -

пясъчен сън

от жена…

В пясъка.

Утро.

Леко студено е.

9.

Със нулите.

Лятно.

Преминало.

Ситни.

Безвремие…

                 Въздухът –

                                   гърло.

                                      И звук

                                          от умрели морета.

Наоколо -

синур от стъпки.

И стъпкано ехо.

В сушата

слушам.

От пясъка

стъпкано време.

……

Гладко прозорче

за делнично слънце.

Пекнало в мен

след избягали утрини.

За сравнение –

това е напълно достатъчно.

Другата част

е земя… на прокудени.

Ще стане ли

по-малко вечна

Вечността,

Ако напуснат птиците

нощта си.

Лицето ти

ще срещне друго утро.

С беззвучност,

отлетяла след крилете…

Ще стане

може би

в сърцето ми

по –светло,

               топло,

                    чисто…

Ако ръцете ти

в душата ми

се скитат,

гнездото си

превърнали във ситост.

Да крият в него

болка от очите ми…

Нощта е лека

като полъх.

А ме премазва

с тънките си пръсти.

И като че

единствено живял съм

във топлото докосване

на твоите устни.

Не се опитвай сам…

Не се разсичай.

Душата ти живее

                        в плен.

За мен е болна тя.

По мен

е

болна.

          Обичан си.

                 Обичан си.В ръцете ми.

Преди

във други

сън живял.

Сега –в сърцето ми…на воля

                                                тичаш.

Не се опитвай

да избягаш сам,

любовнико на миналия

                                      ден.

Отвън е пътят

                за прокажени.

Единственият път

е

в мен.

Ще те повия

със коприната

на нощния си топъл грях.

Не се осъждай сам.

На глад.В пустинята .

Ще те нахрани моят смях.

И моето тяло ще те има …

в следата на изминал ден.

В единствения кръговрат

от слово.

С  докосващата нежност на любима.

Обърнал стъкленицата на този свят…

за да те има в мен.

За

  да

   те

     имам…

Все някога ще изплува-

като потънал на дъното корен.

Като осъмнал сън

на болен,

откъснал на утрото

спомена.

Все някъде още я има –

петно от слънце

                      сред зимата.

Остатък от нечие минало…

Съблича се бавно.

В лицето ми.

Виновно усмихната.

Плаха.

Озърта се…

Копнее дъха ми

по себе си

на лятна роса

да превърне.

И толкова

срамежлива.

Подмамваща.

Нетърпелива…

Лъжецът у мене ласкае.

Мотае го…че някога

истина

бил е.