Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: parnar
Категория: Изкуство
Прочетен: 78124
Постинги: 130
Коментари: 0
Гласове: 47
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
виртуална книга"Където още стъпките сънуват..."
Автор: parnar Категория: Изкуство
Прочетен: 78124 Постинги: 130 Коментари: 0
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>

Очаквам… страшен дъжд да падне.

Лицето ми да напои.

Живях от залези.До залези.

За теб живях.От всеки стих…

Наоколо от сянката на времето

растеше във очите

тишината,

навлякла

люспите от ехото

на вечерния листопад.

Днес нямам огън

за сърцето си.

От студ

душата ми прегърбена

сънува

щастие

отнесено

в забравени отдавна есени.

…Навярно стар съм за надеждата-

измислица на оптимистите.

Последен коловоз  си търся -

встрани от вятърните мелници…

 

                      2

Виж размитите стъпки на дъжда

по стъклата, мила.

Те са

частиците очакване,

които

заселили в душите си,

внезапно откъсваме.

…Или викът на детската ръка

от нас оставена,

застинала в порива на капките

по прозореца.

Не ме е страх,когато те погледна.

Не ме е страх,когато те обичам.

Страхувам се от тази

дъждовна пелена.

Набъбнала,настръхнала в очите ни.

Страхувам се от тази

невидима стена,вкоренила мрак.

В гласовете ни.

От опита

да изпълзим

невредими.

И двамата.

Изпод тънката мрежа на самотата си.

Всъщност

страха,самотата, стената-

не са ли едно

скучно начало.

На потъване…

  

                   3

 

Лятото бе с влажна кожа.Помня,

разхождаше се

по небцето

и дъха ми

дива

жаждата.

Растяха скрити паяците на нощта,

повиващи гласът ти

от вятъра

с невероятните си

                 меки мрежи.

И бледи падаха

в съня

една след друга

фигурите на минутите.

Как лепнеше по кожата на въздуха

нощното ти тяло…

                       на разсъмване…

При първите мъгли от теб,

създаващи очертанията на деня…

Отново

ще пробуждам

нечии зеници,

ръка,

тяло,

форма,

запомняща се рима.

Или просто

топлата капка очакване,

забравена

върху стъклото

на душата ти.

 

                       4

От нощния  дъжд…

към тялото ми спящо,

разпознавам

в твоята нежна прозрачност,

в твоето невидимо лице

крилото

             или острието,

с което съм заченат…

Тогава изричам

с дъха на гласа си…изричам

събудените думи

върху твоето тяло

                             от часа,

в който

водите на мрака

се спускат по твоята талия...

до сънения хълм на жаждата ми.

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 428 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:04 - неказано

Неказаното

съществува в мен-

заменя късните мечти.

А нощта ми –

                         с болна кръв.

Събира кръстове…

                           останалото в дните.

Или

      отминалите през душата

                                       земетръси…

Не се сърди,

                 че нямам улица,

в която нощем

да заключа

твоето име.

А

утро,

след което

тишината в нас

                         възкръсва.

Толкова ранима…

 

С деня си

в милосърдието шепна,

останало от двете ти ръце,

една поникнала

във мене

клетва,

           че е магия

да те обожава

разсъненото есенно сърце.

 

 

 

 

 

  

Категория: Изкуство
Прочетен: 437 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:03 - акварел

Зад небесната стена

Луната сякаш

е изтървала въжетата.

И като самоубиец

безмълвно полита надолу…

в света,

 заразен от  натрапчива мания

                                          за вечност.

Прокапва време

от забравения кран

върху клюнове на птици.

                                     И покриви.

 

Край тънката завеса

време

нощта режисира

полети.

Пише с пръсти

от вятър.

В гнездата

на птици.

И хора.

А те, забравили

че Утре е  вечност-

зимуват

в сън

за криле

             и зеници…

                                               

....

Сред сухата черупка на нощта

сънят разгражда

своята първичност.

Тогава от ръцете ми

се свличат

пера на уморени птици.

И  долитам

отново… отново ,

кръг след кръг.

До своето си рамо съблечен.

Закърняват крилете от страх.

На хвърлей-смърт

до браздата на нечия

                                 Вечност.

 

До безликия храм на Времето

и сърцето е спряло

съня си.

В сухота от угаснало лято.

Или в синора

есен край дните ми.

Уморено иконите гледат.

От очите на пролетни

гълъби.

Сякаш църква наднича

у мен.

Със надежда за вятър

във вените.

....

Уличната сянка е издута

като кожа на възпален клепач.

Сгърчено от хлад

/ под линията на транспаранта/

              долазва очакването

за светлина.

От нея съблечено

            потъва

                 острието на утрото

                         между телата ни.

Безкръвно се спуска.

 

И прегръдката се превръща в кръг...
Категория: Изкуство
Прочетен: 338 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:01 - съблечен...

Съблечен ли е спал 

светът

през тази нощ

дъждовна.

На утрото е сив,сърдит.

Изпълнен със олово.

Една от времето

река,

един от времето

отблясък

напомнят за една жена.

И че животът ми

                         е пясък…

 

А утрото спи

в синкав хълм.

Накацано от сенки.

Нощта от градския салкъм

отцежда птичи трели.

 

Поточето е пъпна връв,

завила моите пръсти.

До утре ще порасне в мен.

И в дъно ще ме кръсти.

 

Съблечен ли е спал светът

в поточето надежда…

До другият му бряг

                              Жена

пътека  ми подрежда.

 

П.С.

На дните прелетните птици

(накацали по календара)

усещам в твоите зеници

като молитва за пощада.

Навсякъде ръми в ръждиво.

След този глад за листи.

Над листопада свети

в сиво

една ръкойка мисли...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 410 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:00 - вторачени...

Вторачени                                           

в годишните си кръгове.

Така обраснали-

                           в говорене.

С употребени навици.

С понятия за нещо станало.

Или във другия

вторачени.

Забравени,заключени.

От дните си.

(С понятия за нещо сторено...)

 

Замръзналото езеро

до другия.

В което се страхуваме

да стъпим.

И доживот го обикаляме.

 

А ниско,

в долния етаж

на времето,

пустинята си носим цяла.

Пустинята-

                   силиций,

                        кварц

                        ...и минало.

Като отложена възможност

за възкръсване.

Или -

като мълчанието в себе си.

От пясъка...

 

                        2                                                   

 

Часовникът бе моята основа.

Часовникът от пясък.

И олово.

Часовникът се счупи.

И отново

опръсканото с пясък

време

бе спряло пътят ми

из вените.

Или събуждането в мене.

                   

                     3

...Удавникът потъваше.

Тържествен.

Загърбил песните за себе си.

Посоката не беше от значение.

Мехурчетата вяра

от лицето му

поемаха нагоре,

спрели време.

Във всичко земно.

И естествено.

Удавникът потъваше.

без песни.

Единствено със сянката

във вените.

Лежеше небосвода му

тъждествен.

На дъното

на срязаните думи...

  

                  4

До късно в мен

удавникът потъваше.

Към себе си.

В напуканите сипеи

на словото.

С часовникът, изпуснал време.

В следи от пясък.

В стъпки от олово.

 

              5

Удавникът потъваше

наоколо.

И всичко бе отворено

отгоре.

Дори смъртта остана

неудавена.

Опита се да гледа

от стрелките.

В следите памет.

И умора…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 320 Коментари: 0 Гласове: 0

Расте на утрото.

И стрехите повива

лъчът събуден,

                           сънен.

Раззеленил

смеха от очите ти.

Докосва

              в стих

от топло тяло

повяхналото цвете

в мен

душата..

 

Расте над утрото...

Или стрехите

заспиват

в тази светлина.

Лъчът,

събуден от очите ти,

пониква в дъжд.

                      Или дъга.

 

И само есента

от парка ми,

разсипала палитрата

                             с листата,

надниква боязливо

в шарките,

оставени след теб.

От вечерта.

 

 Такава те обикнах...

Вечерна.

Дочакал те до своя праг.

А в утрото растеше

                                   Вечност -

с най-приказния листопад...

 

Такава те обикнах -

                           в себе си .

Забравил стих

от чужди  дни.

Едно поточе

в мене тича.

Със него

ще погаля

утре

зеленото

           на твоите

                             очи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 380 Коментари: 0 Гласове: 0

Навярно

още съм дете.Играех си

(довчера)

със къдрици време.

И никой съм.

Осъмнал в никой...

Подскачам бос

в лицето на повехнала поема.

 

Насън

до думите лежа-

сред сянката си земна.

И чакам слънчевия гръб

(заровил чуждо име)

до мене да забрави ден.

И в рима да подремне.

 

 

Такава зима –

няма лик.

Ни дреха.

Ни лице от кожа.

Случайният щурец

у мен

в окото на следобед

гложди.

 

А хълма

или е змия.

Или гърбица

нощем.

В която дневни ветрове

пред този свят

се пощят...

 

И сякаш вече е сгоден-

кълвачът мой,

подпийнал леко,

чете през поглед

на Роден

романите на Скот и Еко...

 

Щом пиша,значи съм спасен.

(така твърди Неруда...)

римуващото същество

у мен

понякога се прави будно.

Тогава щъркелът

(облякъл фрак)

назаем от небето,

куцука

във следа от теб.

И ми търси

сърцето...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 384 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:56 - история с луна

Там

лодките били

понякога

и плаващите устни

от

влюбения поглед

на жена...

 

Небето

я изпращало

в следобеди.

По

зимните си

бели

стъпала.

 

Рибарите ридаели

от радост-

русалка

срещнали

                 сама

в морето си…

Сред

плаващия поглед

от водата -

по влюбените устни

на жена...

Луната пеела тогава.

В кръга

от лодки.

И мъже.

Една

неделно-синя

песен.

За старо

корабно въже.

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 518 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:55 - знахар

Капят

сякаш безсъния

от клепачите.

А душата ми

търси лечител.

В някаква стара картина

край Гела

църква събира

небесни мъниста.

И е толкова светла

поляната в нея,

очертала дъга

от зеленото лято…

 А в душата ми

стене клепало.И сякаш

е звук от плача

на забравена ракла.

Там куцука

(един просяк

сред птиците) -

наранената ми надежда.

Или преливам от нея

в жълтурчета

спомени

за предишна нежност.

 

Не ми завиждайте.

Нали и в мен

за думите ще дойдат

(нечии прелати).

Една кошута ще събудя

от сърцето

този ден.

А тя в съня на друг

знахар ще ми изпрати...

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 345 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:54 - признание

Нощем

закачалката на дните ми

(препълнена с амбиция,

себедоказване,съмнение в другия,

неочаквани обрати,

умора...)

                  нощем

не издържа тежестта

на дневното тяло.

И тогава

дните ми

се строполяват

в мене

Необлечени.

Зъзнещи в мъглите

на желанието ми

за щастие...

 

На ръба на утрото,

където свършва нощта

от теб.

Или на границата(на разсъмналата ми

наивност).

Обличам слепешком

дните си от Вчера

с цветовете

на любовта,

недочакали

Утре...

                   На ръба на времето,

където започва

Самотата.

Без теб...

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 317 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:53 - аскет

Като в безлюдна църква

дните си отеква.

А в стъпките му

Лудият се блещи.

Наоколо

поникнал троскот

е завързал

лицето му.

В последните искри

от свещите.

 

Иконата е сякаш птица.

Сънувала да отлети .

В сърцето .

Или към езерата време.

На вечерните му зеници.

Там есента е само минало.

В очи на ято

закъснели жерави.

А той

сред ятото живее-

в забравените мигове

на синьото.

Където лъчът слънчев

                           се стопява

в капчука самота.

До чашата море от зима,

останала

         след любовта…

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 499 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:52 - скитник

Дърво –

с обърнати в небето

                                корени-

е този ден.И някъде

( в прекършените клони)

блещука памет.

Или се гони

с вятъра следобеден

в следи от прилепи

душата ми...

И само в стенописа блед

на изоставена

и глуха

църква

светът е съхранил

и светлина

от теб.

В светулки от звезди.

По мръкнало.

Един монах,

затоплил цветовете

със опакото на душата си,

ще чака

в мен и в теб

да светне.

За да изстърже светлината...

И привечер

ще прати сам

щурецът в мене-

без компания.

Ще го нахраня  с капка мед,

оставена от твоите длани.

И с капка вино

(от очите ми изпита)

ще продължи във тебе

да се скита…

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:51 - тъждествено

Вкусът и ароматът ти си.

Дъга под птичето крило.

Сън за невидимо привличане.

Дете от лято и любов.

 

Желание и вино ти си.

Осиновила думи в мен.

Едно осъмване във синьото.

На краткия ми земен ден.

 

Сега звучи като Завинаги.

Детето в твоите светове

измерва дните си

                            с безвремие.

След вечерните ветрове.

 

Разбираш по това,

                              че си обичана.

(Изхвърлих суховея в сетивата.)

Годините нашепват неприлично.

А ме е страх

                     да ти драскам душата.

 

 

Вкусът и ароматът

                             ти си.

Желание и вино.

Сега звучи като Завинаги.

В едно осъмване

                      до синьото…

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 319 Коментари: 0 Гласове: 0

Този шум –

                   вечния –

на морето

до прозореца ти...

От един летен ден,

във който те имаше.

В една сънена привечер.

В една окъпана

                      лунна пътека.

…А луната

          беше забравила да залезе.

И спеше тогава.

На балкона ти.

Случайно посрещнала

                                   от лицето си утрото.

Забравила слънцето.

 

             В очите ти искряха

                                             намерения за път.

Или мимолетно оставане.

От топлите улици

чакаха стъпките.

Да оживеят .

Тихи и тръпнещи.

В една желана пътека

                                      до кея.

 

Вятърът дебнеше звук

от косите ти –

             да ме засипе с листата

на един летен ден.

На една закопняла

любов .

 

 Привечер.

                             Тогава,  когато

Луната бе забравила да изгрее.

И се усмихваше.

                    В стих.

                          От балкона ти...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 344 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 12:49 - безсмъртниче

Душата ми е скитницата боса,

посипана със прах от месечина.

Пред прага на лицето ти замръкнала.

Премръзнала от ветрове.

                                        И зими.

Разсънена,

недишаща вода,или

покълнала от жертвеник пшеница.

Вакханка с тяло на върба,

душата ми е сляпа

нощем

птица...

 

А времето с парчетата от дни

зашива есени в хастара на небето.

С най-веселия листопад

от истини

завръща се у мен

                            сега

Детето...

 

Безсмъртниче,

от нечия ръка,

разцъфнало  средата на ноември.

Изгарям в теб съсирената тишина

на толкова

изгубени

победи.

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 586 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
Търсене

Архив