Когато  откъснеш

последния лъч  от надеждата

и тревата на завистта

още не блуждае в лицето ти;

когато си изгубил всичко,

                                     освен

пътя пред собствените си ръце…

А побелялото слънце -

сякаш спомен

от дъх на щастлива река-

потече виновно

в очите ти…

Когато нощта се свлича

                                дълго,

                                         дълго

по тялото.

Като прогнила дреха на просяк…

И по настръхналата ми кожа

изсъхва топлината на последната ти целувка;

когато

беззъбата усмивка на вечерният прозорец

                                                            отсреща

те погълне

 минута преди края на лятото в нас.

Когато най- сетне

                             стихне

порива на вятъра

в косите на следобедното море…

а ние,вкопчени един в друг

                                          -удавници,

изхвърлени от кея на детството си…

на крачка от сянката на катафалката…

ние

ще гледаме

как бавно се отдалечава

платноходката на нашия живот…

За никъде не бързам.

Никой не настъпвам.

Никого не дразня.

Никого не сънувам.

На дъното,

някъде вътре в мен,

човекът е болен.

От поникналия троскот

в неделните стъкла на щастието.

От прясно забравената памет

за  един смахнат,

                          широко отворил очи

безумец…

                               Отвън

пръстите на вятъра

подреждат дъждовните капки

в лицата на витрините.

А някой е изкупил всичките цветя.

И грехове.

И нощта е гола...

За никъде не бързам.

Никой не посрещам.

Или изпращам в света си.

Никого не будя.

На дъното,

някъде вътре в мен,

остана заточен човекът...

 П.С :

Наоколо

нямаше

нищо

съмнително.

Очите на живите

гледаха

в слепотата си.

Защото и мракът  им

                             бе купен вече...

Наоколо.

Нямаше.

Нищо.

Съмнително.

Лицето ми

съблечено изстива

край долината на нощта.

Нагазваш гола тишината

на моята сама душа.

Превзета е последната голгота.

Гръдта ти е напъпил цвят.

Очите нагласяват ешафода.

И падам в нежната им власт...

И тръгваме в подземия от болка.

От грях и нестопена страст.

Тъгуват птиците

по хоризонта.

А той е някъде зад нас...

----------

Ще бъде есен.

После – нова.

И в късчето само небе

лицата ни ще се оглеждат.

Ще търсят пристан за море.

Ще мине време.

Зли езици

ще чоплят нашата”вина”.

В ръцете ни измръзналите птици

ще крият спомен

                          за земя.

А ние,

честно извървели

до края земната дъга,

ще  съберем

в една пътека

ръцете си. За другата земя…

Представи си

Луната на щастието

как огрява

раменете

на твоето земно небе.

Представи си

зелената сянка на вятъра

как расте,

навлякла отнякъде

змийска кожа - мъртви листа.

Представи си -

там някъде

слиза

от хълма 

Надеждата.

В побелялото слънце

                           на дните ни.

Представи си

есента как разтваря

ръждата им .

От утайката жълта

                            да пием…

Представи си!

От обич,от истини

още стене кръвта ти

                                из вените.

Търсят устните своята пролет.

Ти си нежност и лунна измислица.

И живееш с птиците – в полет...

САМИ СРЕД УЛИЧНАТА ВРЯВА.

ДО БОЛКА ВКОПЧИЛИ РЪЦЕ.

ПОТЪВАХМЕ В ПЛОЩАДНОТО БЕЗДЕЛИЕ.

НА КЪСНИТЕ

                        НЕДЕЛНИ ЧАСОВЕ.

И ВЯРВАХМЕ,

ЧЕ НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ.

СРЕД ДЕВСТВЕНИТЕ ОЩЕ СВЕТОВЕ .

ЕДНО МОМЧЕ С ЕДНО МОМИЧЕ

ТАКА ЖИВЕЯТ –

                             В СЪНЯ

                                       НА ДВЕТЕ СИ  РЪЦЕ…

И ВЯРВАХМЕ В ЛУНАТА ЛЯТНА,

РАЗТВОРИЛА ПАВАЖА ГОЛ.

(ТАКАВА СТАРА . НЕ ОТ ПЕСНИТЕ .

                                              БАЛСАМЕНИ -

В СТИЛ ПРЕСНОСОЛ ...)

ЗАД НАС УСМИХНАТ,ИРОНИЧЕН .

ПРЕЯЛ,ПРЕПИЛ ОТ СУЕТА .

ГРАДЪТ УГАСВАШЕ

                                  “ЛИРИЧНО”

ПАНЕЛЕНИТЕ СИ ГНЕЗДА.

ТАКА ОТДАВНА ТЕБ ТЕ НЯМА.

А В МЕН РАЗБИРАЩО МЪЛЧИ

ЕДНА ИЗМИСЛИЦА.

ИЗМАМА.

ЗА ДВЕ РЪЦЕ.

И ДВЕ ОЧИ ...

Колко празни надежди

                          и мигове,

колко есени крия сега  -

неизменно от днес приближава

                                         в мен

побелялата вярна  луна.

Ще забравя прастарите истини

на изтекли безгрижни реки.

С тях ще стрелям от упор -

                                   в лицето си –

ще разстрелвам самотните дни.

Колко празни гнезда по небето

на отдавна умрели звезди.

В светлината им бавно угасваме –

                          без преструвка,без поза и вик...

Колко празни ръце помежду ни.

Колко обич изгубих сега.

Неусетно от днес

                            приближавам

долината на тихия сняг...                 

Самотата не е в тишината.

Не е дори в самотния край

                                     на есента в годините ми.

Самотата не е в самотата.

Не е дори в мълчанието.

В тъмнината след пясъка,

                                 зазидал минало.

Самотата не е отчуждаване.

Не е дори желанието

за една нощ в косите ти…

Самотата ми стене

сред гърмящата дневна тълпа.

Блъска се, ослепяла в яркостта на цветовете.

В глупостта на думите.

В стената на ежедневната подлост.

Самотата е моята вярност в миражите.

И бягство

от фалшивите маски

на “почтените хора”.

Самотата -

моята клетва

във теб.

Ненадейно ме връхлита…

С грубата ватенка на деня.

В износеното сетре от нечия нощ.

С двойна сила.Без капка приличие.

Странна и тръпнеща.

Без предизвестие.

Без писма, СМС-си , имейли.

Самотата

е

част

от моята неизвестност.

Защото съм ничий…

Тишината,

                която е в нас.

Неизречени

болни

думи.

Тишината-

       и в профил.

              В анфас.

Тишината лежи

помежду ни…

Сякаш делнична

бяла мъгла,

спряла времето

в тънкия ръб.

Тишината върви

между нас-

постоянният тих самосъд.

Презимувала

в есен

на

сляп.

Делнична.

Тиха.

Ранима.

Тишината

от моят праг

вика

твоето

лятно

име.

Не щеш да си “мъжко момиче”.

И никак не се шегуваш.

Родена си да обичаш.

И…май не се преструваш

че всичко е светло.

                          И в рози.

Че 100 и 1 проблема

на път към себе си

                                водиш.

От този свят на бездомни

родена си да обичаш.

Такава истинска.Силна.

Поднасяш сърцето си.

                                С вино.

И в чувствата

                      нямаш насита.

С любов подир тебе

                         все тичат.

А ти не чакай!Вземи им я!

За оня що духа се вричат.

Вземи на душите им

                                  синьото.

…И после избягай далече.

През девет гори

                            във десета.

От ризата на мълвата облечена.

С надежда във дух...

                         за последно.

Дълбоко, до дъно

                         върви в мен .

Да къпят очите ми утро.

С такава любов накажи ме-

резка от сърцето на луда…

Навярно птица си била.

Преди до днес да се родиш.

Сънувана по нощ.Наяве –

осъмналата в мен жена.

Навярно-и вода сребриста.

В забравен ,късен ручей.

Щом на поникналото цвете

в мен

даряваш ключа…

Навярно…лунната пътека,

изприпкала по водната коса.

В едно невероятно лято

родило от съня

мечта.

Била си вятър –

дом за ятото

на вярващите в теб криле.

Една сълза

от стих за лятото.

Забравена на моето лице.

Навярно огън си била…

стъклата есенна надежда

в косите

на следобедния дъжд.

Преди да се родиш.

И след това –

в ръцете на обичащия мъж…

Омръзна ти,признай-

                          сама да бъдеш

И мъж.И жена.

Сама – награда .И късна присъда.

Самата-пустееща вяра.И грях.

Омръзна ти,мила

                           ( навярно познах… )

свободна да бъдеш -

                          да напсуваш свободата.

И сила да си –ярък цвят от ден.

А всъщност…

                   нежността на сянката

в луната.

Сама да си и твърдост.

И кристал най-крехък.

Един замах в безкрая на дете.

А всъщност…

                топлината от свещта ми,

поникнала сред нощното сърце.

Омръзна ти,признай-

сама да бършеш

следите на отминал ден.

А в себе си неистово

да търсиш белезници-

две топли и ласкави

мъжки ръце…

Потърси ме

в някой друг-

вятър да ти бъде.

Нощното небе

                       отвъд

твоите заблуди.

Потърси ме.

В нечий сън.

В чуждо име.

В песен.

Чакат дните ти

                     отвън.

Да ги стопли есен…

Отвори ми.Само миг-

да копнея още…

нежен стон .

Любов от вик,

късал

лунните ти нощи.

Докосни ме…

               В сън…Едва.

Не събличай любовта ни.                                     

Изкъпи ме .В себе си.

Сама.

Топла.

         Тръпнеща.

                     Греховна.

А когато с утринта

в друго тяло се изгубиш.

Захвърли далеч от мен

ден

от делничната суша…

Мракът

те

е

намазал

в

черно.

Сянка,изгубила

възрастта на друг.

В себе си.

Поглеждаш в тялото ми.

Разсъбличаш ветровете

в него.

А желанието да те имам

е неугасналата част от деня.

Задържам поглед.

Само ръката ми

след това

може да изведе

нощният ти дъх

до другия бряг.

Но твоят глас

е

треперещо ехо.

И

кожата сълзи

в

желание

след безмилостното разчленяване

на мисълта

за интимност…

                   Изливам се в теб.

Напоявам тялото ти.

Браздите от неговия ден.

Преобличам се

в гласът ти.

Ненужните дрехи са Ден и Нощ.

Пия от тялото

на думите ти

и

прохладния кристал

на звука

от

теб – един стон отдаденост…

И оставам

              в теб –

само дуло,

тоест:

          кръгъл,

                    димящ.

                            И отворен.

Над чертата ми

в зимно було

спят треви.

Плуват миражи.

И лежи надлъж

             Скотобойната...

Със железни обувки

покрай твойта земя

нереално пристъпвам.

Сутрин обличам

двете лица

на куршума.

Нямам име.

Ни сън.

Ни мечта.

Аз  -  едно дуло.

В тебе забоден

сънувам света-

(когато съм)без патрони.

Или света

        без звезди

                        след мен...

              Просто:

                               кръгъл,

                                        димящ.

                                              И спокоен.

Аз съм още във теб.Само дуло...

Казват – много ключове

                                отвън

до сърцето си оставила.

Щом душата е одрана

                            ( в ъгъла)

стават леки и излишни

думите за чужди рани.

В погледа им съхне вино.

И душата е без памет.

                                             Казват…

нещо в тебе щом се скъса,

а вечерната мълва

те отминава,

погледът и е до кокал

                                       лъснат.

И затворник твой

                             остава…

Казват после,

че боляло страшно,

ако в теб

приятел се отрони.

Някак дланите ти лягат

                               прашни –

в свободата на придворен.

А от много искреност

претръпнал,

в дъното им

някакъв загива…

                    Искрено. И в зимния следобед

търси

на нощта си

               пристан.