В душата си вися.

                  Съблечен.

                      Непредвидим.

Осъмнал.

Непознат.

А близкото е тъй далече.

На хоризонт от видимия свят…

Във себе си

           съм никой.

Глуха гара.

И някаква сама река.

Полуотворена към Ада

на дневната ми самота.

И страшно е…

            А времето отцежда

прокапалата тишина.

През дрехи вчерашна надежда,

облекли мойта самота.

А още храня в себе си

                          Браздата

от границата с този свят.

Преминала вечерния ми вятър

до сънената ти ръка.

По нея днес

деля земята,

попила жертвата,палача.

Мръсникът в мен живей.

               Или добряка.

По здрач осъден.

На петаче.

Вися съблечен.

В себе си живея.

Плод недоносен.

Сам.Разсечен.

Съдба от две написани

                          половини,

в които времето изчезва…

Срещнахме се.Сенки.

В двата свята.

С този сляп от обич стих.

Само в него те докосвах-

птиче,

спряло да лети…

Знаех си,

че после ще забравя.

Ще пропусна всички дни,

през които ще ме няма

в сън по твоите очи.

Този стих

от спряло лято.

С думи,

къпани в добри реки…

Ще ми праща дълго

твоето име-

в него само да лети…

А в ръката си

ще скрия

времето,

с което се развежда

паметта на светлината.

Праведно отлъчил

в себе си надежда.

За живота,

в който продължавам…

Апаратът спира да те води.

Дишаш.

Сам.

Животът се завръща.

Радвам се,

че няма на кого

да кажа”сбогом”.

След като си бил

за час

и дух.

И същност…

Май те хванах

“за петичка”,

спомням си-

към 2 без 10.

Дишаш сам.

А никой

в теб не срича

думи

от предишната пиеса.

Дишаш,братко…

И издишваш

порциите смърт

от себе си.

Панта рей е всичко…

мамка му!

         -пак си на живота

                               в ребуса.

Сякаш сянка-

уморено се прибира

тялото ти

в мен.

Диша вятър

от върбите,

къпал речния ми ден.

Може би си споменът

по мене.

Късна ,някаква

        добра молитва.

В сън,забравил да отлитне.

Или в неродено жито.

Сякаш си рисунка

                    оживяла…

А очите ти –едни и същи.

Само ти ,

която не познавах,

ме изпрати.До едно завръщане…

Тялото ти пада

уморено.

Сякаш се прибира в мен.

Като звук,

донесъл отдалече

краят на един рефрен…

Като

в

митичен кръг

лодкарят

се

завръща.

По водното си

нощно

огледало.

На утрото

морето

е

едно

и също.

Повито

от

мъгла.

И вятър.

Но той

е запечатал

хоризонта.

От него взел

душата си

бездруго.

И зная –

утре в мрежата

ще улови

съня,

по който

фарът снощи

се изгуби…

Мигът,

във който

те сънувам,

е само

вик

от тишина.

Ръката ми

по теб

гладува.

Осъмнала

до

други праг.

Душата в мен

и тази нощ

отплува.

Изпратена

от твоите очи.

Един прозорец

утре ще ме срещне

с косите

от следобедни лъчи.

А днес сънувам

и събирам

стъпки в пътя-

думите случайни.

Нощта след теб

е стих.

И тръпка.

И сянка в плен-

заключена,потайна…

Тук

никой

не се ражда.Нищо…

Само къртицата в мене

кара напряко.

Души ме.

И дълбае на мрака

опашката.

До обратния път- в камъка.

Или -

      името…

А ледът

в мен застинал.

Очаква.

Някой наивник

да счупи лицето му.

Сякаш сънувам –

от сън са ливадите,

Спрели къртичини…

там- под сърцето.

Тук

никой

не се ражда.

Никой…

Сляпото куче

е

изгризало думите.

Само в залези

с мен се завръща

несъбудена обич

от дните…

                                  по Иван Динков

Хорица.

Разни.

По празници.

Празнични.

Пътници.

В пътища.

С път през лицето.

Брачни.

Сами.

Стават с поляните.

Лягат до сянката

сякаш –

в сърцето…

Хорица.

Спитени.

Веят си плявата.

В сивото.

В тихото.

В ниското.

В никакво…

В сънени люляци

краят им диша –

синур от болка.

С бяло на вишна…

Часовникът

на

слънцето

блестеше,помня…

С квадрати мека светлина.

И всеки миг

бе някаква молитва

до отброеното ми време-

да спре

съня ми.

В твоята ръка…

Молитва

тука да остане

осъмналият нощен стих.

За първи

и последен път

съм с тебе.

Или във теб

се преродих…

От сенките надничат

пълнолуния

по стръмната пътека в мен.

Следите тихи

са едно очакване-

в лицето ти

Осъденият

да се предаде…

Но знам –

              с небитието на ръцете

преминал синевата на деня-

покълналите ветрове

ще ни разделят нощем -

в очи  с осъмнала дъга…

Като в детска рисунка

                           вали.

А прозорецът в мене

                        затворен.

Самотата облича мъгли

в моето тяло-

                   изтръпнало, болно.

Като в детска рисунка

вали…

Аз не зная,

поникнал от мрака,

твоят поглед

дали ме забрави.

И дъхът ти-

дали ме очаква…

Тежък сън-

               сякаш камък за давене.

По молитвите хвърлен

от теб.

На разсъмване пали

                          ръката ми.

с чаша черно,горчиво кафе.