Несрещнат,

             неизпратен,

                           неразбран...

Среднощем се събуждам

                        в чужда песен.

Посрещнат и изпратен

                                      в твоя сън...

От толкова изгубени победи

аз само тях

                във себе си държа –

на дните

белите листа...

Във сенките край мен

                              живеят –

лица,забравили отлитане.

Като захвърлени албуми -

жени,в които съм се влюбвал.

Приятелства

                   от нощни пълнолуния.

И колко свят от сянката ми иде.                                                    

А  казват твоите очи-

не вярвай в този свят невидим...

- - - - -

...Посрещнат и изпратен

в нечий сън,

догарям във отсрещния прозорец

свещта на залеза

                             отвън,

изтегнал се край  фара на Приморско...

Радва се глупакът –

                         на дъжда.

Брои калинките,накацали в очите.

Под сянката му

облак ще премине .

                                Весело

или

с безгрижното свирукане ще чуеш

да пълни кацата без дъно.

Първочовекът гледа в него.

Опипва черепа му

                          /или търси да налучка

наново

изгубеното свое съвършенство/.

А всеки пълни ненаситната си каца...

                              2

Не го боли за нищо

Лудия.И нищото облича неговата съвест.

Кротуват клетките му ,

                                      уловени

в загадъчното вещество под черепа.

А той е по- нормален от нормалните...

И само кротък смях привечер

чакалните на самотата му изпълва

с носталгия.

Единствени слушатели

са пейките,

в които недоспали думи лягат.

А аз те питам:щастливо ли живее

по тебе полуделия от обич...                                   

Сега до масата сме двама.

Отпивам глътка.И мълча.

Премръзнала е.

Чака дамата.

И стене. Но без глас.

Какво ли ме залъгва ...

Дошла си е сама./Забравила ключа…/

Не съм премествал вещите.

И снимките.

Така си е.

Постарому...Със мириса от нея още.

Когато тръгваше,

ме блъсна. Злобно.

Покрай плочника.

/Не казвам ,че примрях.От болката.../

Не и е провървяло много.Вижда се.

И кой ли би я приютил

такава,никаква...Да му тежи.

С копнежа си. И своето минало.

/Сега като послушно коте

се умилква./

Такава си е моята надежда…най - невярна.

О ревоар ,мадам…

/Наливам и кафето./

През сълзи ли се смея –тайна…

А в мен ликува

непораснало

Детето.

Аз съм сърцето

за твоя инфаркт.

Аз- болката

                  за твоята нощна мигрена.

Или – песъчинките,

скитащи нощем

из твоите бъбреци.

Или добрият качествен тумор

за твоя стомах.

Струята ликвор

от теб –за събуждане

В нов свят – тоест, в същия…

И алените точици

кръв

под твоята мозъчна ципа –

преди да отидеш Отвъд…и по –нататък.

Аз- твоята глътка въздух

преди да изплачеш.

За първи път.И…

след като изплачеш.

За последен.

Аз съм  синурът  в тебе

Живот,

без който е невъзможно

всичко гореказано.

Иначе

как ще усетиш,

че си жив.Или… на шията – с камък.

Някъде

скърца въжето,

над мене прерязано…в мене.

Или потъвам

в спасителния кош

на сърцето ти.

Не виждам,

не чувам тогава

на дните

              сирените.

И никога

(може би)

дъно не стигнал

след мрака от стъпки.

Под чужда трева.

Отвреме-навреме

аз камък

подхвърлям.

Да чуя на дъното

гласните струни.

Да видя

отблясък

от светла вода.

              2

Някъде скърца.Въжето.

Усукано в мен.

От погледи.

Думи изтекли.

На дните

от тежкия плен.

                    Навярно

животът

е

спускане.

В

пропуканите

тела.

           А ние

(отвреме-навреме)

надолу

подхвърляме.

По камък.

От тях.

               За дъното

(купчини пясък,

                 разсъхнали дните

                                     в петна).

…На дъното

                     -в мъртвите,

търсили

пролука от време.

През нас…

Когато с тебе

горе

се прегръщаме.

И още

нашите очи

жадуват другия.

А пръстите ни ненаситно ровят

в изплетените жестове.

И думи.

Когато устните са хищници,

ловуващи из тялото.

                            За тръпката.

Когато някаква невидима ръка

                                               слепешком.

И припряно.

Всяка сутрин обръща

часовникът с пясък,

за да тръгне в нас времето.

За да потънем

в ежедневната си лудост.

                                     И когато…

Когато, оголил резците си

                               до болка,

захапе утринният вятър

твоите устни.

Когато в двете си лица,

захвърлим нощната си близост,

а с тебе сме облекли

все

една и съща дреха.

И в мислите

воденичните камъни

премилат зърното на думите

                               -едни и същи…

Винаги едни.И същи.

                                …Дълбоко

нейде под кората

на ежедневната ни нужда.

                                    От навици.

                                           И близост.

Под рефлекса и мисълта за Другия.

Със теб

отдавна спим,

обърнати по гръб.Към Другия във себе си…

За двата си различни свята

                                   закопнели.

А тази еженощна граница

е тъй невидима,

че сраства

тишината

спряла в нас

с лица на сенки

                   от раздели…

Животът ми

е сбор

от стари граници.

До крайната межда

                   на битието.

Едно дежурство в паметта.

Или пътека от забравен ден,

пътуваща до острова ми време.

И всеки миг

                навярно е подарък

От друг живял преди.

Със неизминатите пътища

                                 към себе си.

Животът ми

като резервен текст

от състояла се

във друг пиеса.

Изпратен в мен

за доиграване.Отново

забравените реплики да кажа.

Да си измислям нов декор.

Да съм палячото.

И пажът.

(…И още колко мрак

от друг

лицето ти у мен  разказва.)

Денят не бе роден.И не умираше…

                    2

От стъпките ни

в мургавата утрин

изтичаше вода.

                           И морска пяна.

В останалите линии по пясъка

пътуваха назад

годините на вятъра.

Прегърнати,

сърцата двойно криволичиха.

По тясната пътека от луната.

Денят не бе роден.

И не умираше…

                Съвсем наивни

Чисти.Плахи…Телата ни

без дъх се стичаха.

В брега на нощната прохлада.

А там,

          на малкият ни остров,

морето в нас

                    бе спряло време.

Зад паметта ,в разсъхналите лодки

самотни птици

мътеха.До слънцето.

Денят не бе роден…и не умираше.

Съблечени от тяхното безвремие,

телата ни следобедно се сливаха

в мълчание и стон от лятото

с останалите линии по пясъка.

Напуснали реките

на косата ти.

                3

…Оголеният сутрин нерв

е стръкче  мисъл,

заседнала сред ежедневното ми тяло.

Докоснеш ли го

                          болката пронизва

от него част.Или желание за цялост…

А ти бе светла.Като грях.

В потеклата коприна на бедрата

животът се прераждаше

от сън,

след който всички думи

са излишни.

А ти бе

светлина от грях,

          дълбала ежедневното ми тяло.

Грях,разсъблякъл пясъчните дни.

И наплодил зеленото в очите.

                                          Където са отишли

всички думи.

И друг е плакал.И обичал…

Тишината

от теб

се превръща

във

стъпки.

И

гостуваш

вечерно

на моето

сърце.

В стих и мимика.

В нощна тръпка.

В образ.

В песен.

В едно  лице…

Тишината от

теб

е

привързала

       утро,

            ден,

                молитва.

Безгласна.

Ранима.

Тишината ловува

из твоите ръце.

С мисълта

за една

          Пантомима…

Имах нужда от теб.

Да нахраня душата си.

Една свещ да запаля.

На света.

Отвън.На прага на самотата.

Имах нужда от теб…

И понякога срещам…

                             понякога( зная ли…)

с разранено лице

(прекосил в тебе залеза),

стъпки по пясъка,

спрели капки

от моретата

на вечерните обещания…

Нито ти.

Нито аз

сме Оттук.

Само пътници…пътници.

                             В самотата си.

И далече от нас

е  Домът.

С подредените дни,

Там…по масите…

Нито ти,

        нито аз

                сме Оттук.

Но те срещам понякога,Обич.

И вечеряме.

Спрели в земята си.

Вкусът и Аромата

Ти си.Пораснала

                       в съня

                           жарава…

Ефирно синята коприна.

От чуждото небе

запалена.

Дъхът.

Желанието -

                     Ти си.

Безумието.

В стих надежда.

Сега и тук

            ( звучи привидно).

Във кръг от дадено.И взето.

Осъмналата в мен

Безбрежност.

Където

в

себе си

съм

Никой…

                                                Където в себе си

                                                съм никой…Беглец

                                                в поникналите

                                                                     сълзи.

                                                Или във Нея -

                                                чаша

                                                вино

                                                от дните

                                                на един

                                                Осъден…

Оттатък

общия ни праг

                  със тебе.

цъфти страхът

от ново пълнолуние.

Детето в мен

открива

новото си име.

И с нощните пътеки

в него

скита…

           Оттатък

общата ни стряха.

Под тихия

семеен похлупак

наднича есента.

От ъглите-

посърнала под  делници.Сама.

Улукът

отброява

облаци.

От тъмния семеен небосвод.

Потънали в лица.

Следи.

И сенки.

Сами сме граница.

                          И зов.

Ти с паметта

оттатък

общия ни праг                         

иди. И спри

пътеките.

                От нелюбов…

В пукнатината

на лицето ти

                      отсреща

слънчевият лъч

облича звезди.

                   Дорисува

синьото

в очите.

И лекува мен.

От любовта ми…

На хвърлей-време

от сърцето

накъсаният стон

живее

в ритъм.

С пружината на старостта.

                                  …Отпивам виното.

В ръцете ми –

                      една забравена луна;

                      един ръждясал ключ,

                                                          пробил

                      разтребената стая на съня.

Или началото-

шумът след превъртяната ключалка,

останал зад опашката на здрача…

на хвърлей-дъх

                        от Любовта.

Небето на раздялата

е сухо.

Небе без дъжд.

В черупката на мида.

А лятото е минало

                              оттука.

И слънцето

               в завоя му

                              умира…

Ще тръпнеш

в есенния хлад

на късната созополска неделя.

Лицето ми

ще търси в тебе

бряг,

по който да откривам

още

         Нея…

А любовта е минала

                                  оттук.

Зимувала навярно в “сбогом”.

В денят ми-

                 есенен капчук.

Откъснат от очи на болен.

А любовта е минала оттук…

В измяната – през пукнатия цирей.

И аз от утре ще съм сляп.

И глух.

Поел по гнойната му диря…

И когато завалят

ненаситно

дъждовете

над старата кръчма-

                           душата ти…

И когато

коритата на дните

                        в теб

тежкият пясък

на самотата изпълни.

Погледни

през пътеката в себе си.

Оттатък

варовика на ръцете и.

Натам,

където няма

есени.

А дъждът е само

лице от облака,

преминал

през очите

на

вечерната гостенка.

Погледни…

             И ще видиш.

Нейната любовна риза

как,

осъмнала и топла,

се свлича

по рамото сухо

                    на август.

                        А странникът в теб

е облякъл

небето си.

С всички пътища …

… И са горчиви думите.

Солени.

След опита ми денем.

За летене.

Ако зад тях стоиш,

                      Любима.

С тефтер. За пито.

                             И платено…

А масата е кръг.

От виното на дните.

Присядам днес

                 до любовта си.

Да дишам. Уча се...

Но залъкът горчи.

                        Горчи ми.

И устните и в мен

                              горчат.

С последните трохи.

                         От ситост...

Подхвърлената самота

                                    кърви.

С отхапан залък.

Дави кучета.

До утре

ще съм

в

есента ти.

Петно.

И точка.

(Според случая…)