…А снегът бе покрил

всички дупки

в деня ми.

Само старите покриви

на мечтите стърчаха.

Като мачти

след отдавна ръждясали думи

в някой сънен

пристанищен

вятър...

С едно ято гарвани-сенки

после стъпваше

на пръсти нощта.

И отлитаха

във крилете им есенни

топли пътища

с летни сърца…

Само ти не дойде

тази вечер.

Аз пъртина направих

                              -за теб.

До последната улица в себе си…

там ,където съм още дете.

Само ти не дойде…

И не съмна

в този ден от забравени дни.

А снегът бе изтрил

всички думи

в самотата след твоите очи…

В този летен

следобед

на август

като стая

е

кръгъл

петъкът.

И прибрал

във лозниците

                 залива,

закипява

в усмивки. И погледи…

В този кръгъл

следобед

от лятото

няма залез.

Навярно защото

слънцето гледа

свенливо

бедрата ти.

И целува

косата ти мокра…

… Как ухае женската мишница.

На треви.

     На море.

         И желания.

Сякаш пладнували

по раменете,

                в нея

                   устните търсят награда.

А нощта ще е тиха.

И светла.

Ще е нежност

В лика на луната.

И забравила

есен в морето,

ще вълнува с гърдите ти

                                      лятото…

… В този летен следобед

на август,

в този къс

от несебърско злато

вместо слънцето

гледам бедрата ти.

И копнея

във теб да заляза…

Тази циганка в мен- любовта.

Нощем прага

                    пристъпя . Боса.

И за себе си пита.

Само по риза от светлина.

Капе в нея луната.

Косите разплита…

Пътник

        от страсти. И болка.

В нея съм просяк.

Грабва ме ...Властна. И волна.

В сънищата ме носи.

Тази циганка. Нощем. На прага.

Със разплетени черни коси.

Пътищата си в мен

                           простира.

И потъвам.

От нея.

Безимен.

В топлината на южни земи.

А на утрото,

               къпан с росата.

В побелели от страсти

                                      очи.

Ставам циганин.

Тъмен.

От вятър.

С шепа скрити

                         у мене

                                 звезди.

Има време за тръгване,

                                 мила.

Има– още е лято.

Още сме в нощите

                            дъхави.

Още са дните ни

                     слети.

Още е пъстра

                 сянката

в нашия любовен залив.

И луната е кръгла жълтица-

сякаш от тежък

                        наниз.

Още пясъкът пари

твоите вълшебни пръсти.

Още си хубава.

              Млада.

                  И влюбена.

Още съм вятър

в косите ти нощем.

Още прескачат сенки

                         от спомени

оградата

на очите ми.

А на пода

е останала детелината

с избелялото(в снимка)

                                      момиче…

Още си хубава-

                           боса, без дрехи.

И луда по залези.

А светлее

     сякаш

            солта

по клепачите.

Като спомен

от лято

на влюбени.

Още си хубава!

Още си хубава!

                   Още е синьо в очите ми.

                    Още ли август… не питам.

                    Само в миг като този

                                              обичаме–

на очите

              във ъглите.

---------

Остани – в тази снимка!

Остани да потичаме…

После…

           Можем да тръгнем.

…Където още

стъпките сънуват

отминалите бягства

на мечтите.

Събудени от есени

зимуват –

сред топлия юг

на очите ти…

                       Където

е забравен сън

от лято

ръката на един осъден.

Разлиства в нежното ти тяло

следи от стих.И спомен…

И стават слънчеви

лицата

на зимните квартали.

Светът отново е накацал

в мен.

И пее мадригали.

Отминалите бягства

на мечтите

в тополите от днес

будуват.

За оня топъл път

в очите ти,

по който още

в стъпки

те

сънувам…

Някак в себе си

изведнъж

остарях.

Като път,

от когото

са бягали.

Невъзможно боли

тази вярност.

След която

съм бил

продаден…

Нещо спукано в мене

гнои –

от проказата…

Нещо диша до болните дни

на света.

Пие заразата

някаква дума,

отбелязяла

точно

местото,откъдето кървя…

Изведнъж остарях.

Нямам светло

в очите.

Ъгловатата моя душа

кърпи

с облаци

вехтото в дните ми…

Като зимно палто

времето

в сън

още нося.

Кръпката есен по него

от днес

шият

твоите въпроси.

…Сухо,сухо е в мен.

По вечерните длани

копнея.

Там ,където

следобедът от един ден

скрито тича.

По Нея…

Някак в себе си …Или далече.

Всички посоки изтрих.

Само вятър  оставих

да скита

в очите и.

С многоточия

от вечерния

стих.

В такива дни

се раждат стихове…

Когато всичко е напротив.

Сърцето тегли

лепкавата пот

из вените.

Върти на празни обороти.

Ти никога

не ще дочуеш думите.

Отдавна с теб

говоря си

                наум.

Лицето ми е права кардиограма

сред спазъма

на нощния ти сън.

В такива дни

се раждат стихове…

Когато в себе си

не търсиш вечност.

И нямаш пред очите

брод.

Защото

всички пътища

са вечери.

От дни,

прокълнати

с живот…

Ей така

ще си тръгне

от мене

животът.

Ще съм сам,

уловил

посред сън

твоята болка.

С риза  мрак.

С късче шепот.

С нокти,

скрили

пясъка

на

един вопъл.

Ей така…

Ще съм гол.

И еднакъв.

С всички минали

земни лета.

Ще дочакат

зениците

нощния вятър-

да отключи

другия свят.

Ще бъде вярност

всяка строфа.

На моя следващ

първоден.

Навярно

от блуждаещият огън,

във който

ще съм прероден.

Ей така ще си тръгна…

Без сбогом.

От сърцето ти пил

донасита.

После

в някаква есен

отгоре

Ще те чакат

докъсно

очите ми…

Проза,проза…

Есенна нощ.

С кичур от косата на мрака.

Вятърът –уличен

тъжен Гаврош

свири

зад първата пряка…

Аз съм парче

от минал ден.

Или

някакъв разговор -

в бяло.

Сънувам земята на твоите ръце,

единствено

в мен

оцеляла.

Земята ти ласкава,

                           топла.

От стих.

Разголила плът.

За дъха ми.

Умирам.

И раждам се в нея.

Все жив.

В съня

на пътека

от думи…

Жестока и смешна

е тази тъга.

Осъмнала

в кръст.

И пирони.

Някаква проза

от разговор.

В два.

За самосъд.

Над

изгонен…

До билото

ще извървя

пътеката

на твоето тяло.

Нагълтал прах

от чуждите следи.

В покръстените

зимни силуети

ще търся знак.

От твоите очи.

И с теб ще си говоря

аз

на равното…

В окъпаните ветрове

една дъга

ще палиш утре.

В рамото ми.

Или стени

с отвъдни снегове…

След купчината на деня,

в подгизналия мрак,

една река оставих.

                         В бяло.

Или една мечта.

И сам не зная как

в осъмналото земно наметало

Настръхнал,плах.

                      И уродлив…

Обърнал в прах

сънувания залез

след твоите сълзи.

И сам не зная,мила…

Не успях…

А исках да извикам.

Ръката ти

остана в мен.

Да бди.

След многоточията на очите.

Навярно в двете ми съдби

ти пазиш

бреговете.

От реки…

Сега се уча

да говоря.

На побелелите в мен

пристани…

                 във края.

Това е страшно уморително-

моретата си

в тях

да приютявам.

И как след всичките рецепти

за дълготрайно оцеляване

ще върна корабните дневници

в душата си.

За претопяване…

Сега се уча

                да говоря.

Откъснал сън

от твоите думи.

На “ти” със себе си

да поприказвам .

След пропастите

                   помежду ни…

Опитвам на брега

да стъпя.

Прегърнал твоето лято.

Една молитва е денят ми.

От тук.

Или оттатък…

Сега се уча…

                       да говоря.

Най – трудното от думите

                                          да смъкна.

За миг очите си

             ако затворя,

                     в теб скачам.

И замръквам…

Като смачкани листи

белееха

маргаритите на младостта ми.

Бягаха след ръцете

фамилните празници.

Нямаше стръкче

от лятото.

Някъде в сянката есенна

на тополите

/или на весели кестени/

топлина

от очите на мрака

оставих.

Да зимува

до твоите песни…

П.С.

За отшелници

място си търся.

Край брега…

след отминало време.

В някой ден

от колибата стара

сън по твоите очи

ще ме вземе…

Падам...

       или в теб

                 нощувам.

В твоите очи,ръце.И тяло.

Сутрин с тебе се сбогувам.

После…

             всичко става бяло.

Падам ли…Или съм стигнал

дъното на сухата си вечер.

Ти си в мен

едно прозорче,

прелетяло цяла вечност…

Прагът сякаш е начало

в някаква добра поема.

Тръпне в мене

                 твоето тяло –

оправдание за вярност…

Падам ли.

Или отдавна

Ада в себе си съм стигнал.

Ти кажи.

И за пощада

Заключи във мен

                         стените…

Очите ти

всичко ми казват.

Косите…ръцете.

И устните…

В пътеката късна.

за двама.

Откриваме дните си –

                               в другия.

Откриваме дъхави утрини,

безсънни тела,

скитен вятър.

Поникнали есенни думи

за дневния

битов

театър…

В пътеката късна-

за двама…

                   притихнало бяло мълчание.

Очите ти

всичко ми казват.

И тръгвам

във теб.

От началото…

                                         2

Светът ми

 е

морската пяна,

запомнила твоето тяло.

Докосвам дланта ти

и зная,

че ти си в мен

Част.

Или цяло…

Че ти си

водата и хляба

от двете страни на небето.

Животът

разражда в лицата ни

следи от

семейни недели.

Животът е сън от безкрая.

Усещане в теб,

че ме има.

Една късна птица

с начало

        на бяла

            и трудна

                        зима…

Очите ти

всичко ми казват.

В пътеката късна – за двама.

Поникналото мълчание

е равно почти

на измяна…