Този шум –

                   вечния –

на морето

до прозореца ти...

От един летен ден,

във който те имаше.

В една сънена привечер.

В една окъпана

                      лунна пътека.

…А луната

          беше забравила да залезе.

И спеше тогава.

На балкона ти.

Случайно посрещнала

                                   от лицето си утрото.

Забравила слънцето.

             В очите ти искряха

                                             намерения за път.

Или мимолетно оставане.

От топлите улици

чакаха стъпките.

Да оживеят .

Тихи и тръпнещи.

В една желана пътека

                                      до кея.

Вятърът дебнеше звук

от косите ти –

             да ме засипе с листата

на един летен ден.

На една закопняла

любов .

 Привечер.

                             Тогава,  когато

Луната бе забравила да изгрее.

И се усмихваше.

                    В стих.

                          От балкона ти...