Сякаш вятър

в ръцете е спрял.

Скъсал ризата облачна.

С пъстри звуци

от дневния бал

На треви.И поточета.

Всички къщи в мене

оставил.

Всички дворове.

Всички есени от дъждовна вода.

…И

където

Съдбата ми легне

доволна –

            в тротоар

или в зимна трева,

тишината бездомна

ще разплитат очите -

с ежедневната

жадна следа.

Сякаш вятър

ръцете ми спрял.

Или ризата облачна

в мене покъсал.

Минал напреко.

Нощес.

Подивял.

От изсъхнали думи.

И пътеки нетърсени.

Или в черно мастило рисувал

нощ

по съня на дървото.

Ала още

едно куче в мен

всяка сутрин ближе

костта

       на живота ми…