Сега се уча

да говоря.

На побелелите в мен

пристани…

                 във края.

Това е страшно уморително-

моретата си

в тях

да приютявам.

И как след всичките рецепти

за дълготрайно оцеляване

ще върна корабните дневници

в душата си.

За претопяване…

Сега се уча

                да говоря.

Откъснал сън

от твоите думи.

На “ти” със себе си

да поприказвам .

След пропастите

                   помежду ни…

Опитвам на брега

да стъпя.

Прегърнал твоето лято.

Една молитва е денят ми.

От тук.

Или оттатък…

Сега се уча…

                       да говоря.

Най – трудното от думите

                                          да смъкна.

За миг очите си

             ако затворя,

                     в теб скачам.

И замръквам…