Ако можеше

                                           да преведем

                                           песните на птиците,

                                           нямаше да сме

                                           толкова сами...

Тук,

където

времето

е

само

отсечка,

разстояние

между

моето

и

твоето

лице.

Където

метрономът

на думите

е захвърлен

зад

пясъчната

кариера

на деня.

И нищо не започва.

И нищо не завършва.

Тук,

в сянката

на поникналия

от нас

паметник,

заровихме

своите чувства.

Вятърът

от гледната си

точка,

обедно

размива

цветовете,

оградил ни

само

в сивото.

В пясъка

от дни

след себе си…

А

работят

мраморните

кариери

на сърцата ни.

Трошат.

Разбиват.

Смилат.

              Работят...