Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
виртуална книга"Където още стъпките сънуват..."
Автор: parnar Категория: Изкуство
Прочетен: 27297 Постинги: 130 Коментари: 0
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
23.05.2010 18:27 - късни брегове
 казус


Тази вечер
Времето е виночерпец.
В кръчмата на спомените
пали мрежата…

Паякът е строг. И черен.
Ъгълът – боядисан. В розово.
Жертвата – светулка. Вечерна…

Паякът е влюбен. Страда.
Нишка и увива –
топли я…
В мрежата си
търпеливо чака.
(С поглед ще я има...цялата.)
Тази вечер.
Или вечно – знае ли …
- - - - - -
Утринта
облизва
сенки –
влюбен паяк. И светулка в черно…

В тази стая
Времето е виночерпец.
(Кръчмата на спомените
пали мрежата.)
Сухо е без погледа
на виното.
Сам съм… някой…
в ъгъла на себе си.
Тегля с нишка
скъсаната вечер.
И сънувам жертва…
В тебе.




суша

В пресъхналото
дъно
на сърцето
думите са
пясък.
От корито.
И реката им
изтекла. В път за глухите
думите
зареждат
пистолети.

Казват ми,
че
съм
свободен.
(Зная го…)
Че от днес
съм твоят пътник. В пясъка.
Някъде останал
от лицето ти…
Там, където
птиците ни слушат -
(както сме обрали меко
спусъка…)
Чакаме
да завалят
куршумите. В нас.
И с капките
да потечем.
На сушина.






жажда

В този ден
- навярно есен-
сянката облича зими.
Сричат коловози
песните.
А снегът попива
виното…

Някъде
(от тъмното си станал)
камъкът у мен
проронва пясък -
мисъл за часовник
или спомен,
по един изгубен празник.
Вечерните думи
се излюпват.
В памет за стреха.
И в дъх на нива.
В хукнал след престилка
облак.
В късата следа
от зима.
Нейде
(в сянката на просяк)
дреме сянка от следобед .
Сякаш част от пелерина,
закопчавам твоето име.
Онемяла, с късни думи,
в мен залязва
светлината.
Празнично похърква вятър
от лицето на света ми.
И останал само в синьо.
Бедуин от мрак.
И минало.
Чакам капката си жажда.
В сън по твоята пустиня…




някъде

Някъде в мене
като плесница
твоите думи
Звучат.
Спрялата гара
чезне
сред нищото.
Пратила
вик тишина…


Есен е в клоните,
скрили
очите ти –
есен
от чужди листа.
Сякаш ята
репетират отлитане.
В болната памет на сляп.

Улица в пясъка –
днес самотата ни
съхне по лъч
от дъга.
Или е нощната рана
на вятъра,
бликнала в чужди стъкла…

Някъде есенно –
като в картина
за непорасла тъга-
скрили в очите си
стих за отлитане,
птици осъмват. В слана…
-----
Някъде в мене-
като плесница-
твоите думи
звучат.
Спрялата гара
дреме.
Сред нищото.
Бяла, самотна.
И зла…




попътно

Къде започваш ти? Къде започваш…
И път ли си…Или дъждовна сянка.
На вятъра вечерните мъгли
и в тебе ли съня ми днес посяха?

Ти – праг за моето лице.
Или черта от бялото на мрака.
Къде започваш? И какво
далеч от тебе аз очаквах…

В небето те откривам. И в листа.
В гласа на закъсняла нощем птица.
На ручея в зелената сълза.
(Потънали звезди когато видя…)

Къде започваш? И къде съм…Никой.
Накрая на летата си попаднал.
Свят, в който наизуст вървях. Без сипеи.
И без да съ препускал с вятъра.

Едно начало. Или близък край.
Далечно ехо в ударите на сърцето
от глухата забрава на деня,
където равнините още кърмят.
(И пътищата носят твоя знак…)
А моето тяло зимата превърза.
С оголен камък. В къс въже
над жаден за дъха ми бързей…

Къде започваш…И къде
отивам аз. Обичам ли…Или напусто,
откъснал сън по твоя глас,
засищам вечерната лудост…



рицари

по Е.Сугарев

…А вечер с тебе се завръщаме,
съсипани от дневните си битки.
Събличаме накъсаните думи–
стаена обич,
изпохапана. До честност…
Захвърляме съдраните доспехи
от дневния си реквизит
Надежда.
Един на друг си сваляме
крилете.
Един на друг си сваляме
лицата.
И цялата си дневна лошотия
небрежно разпиляваме по пода.
Един на друг…
Съблекли самотата си.
Оголени.
Без дъх.
И вятър.

...И лягаме. Един във друг.
До черното...две избелели дневни сенки.
Обърнали по гърло чашите.
Напили виното им вечерно.
Защото знаем с тебе, мила.
Че утре няма да ни трябват.
Че утре някак ще сме други.
И мъртви. С другия. Навярно…
в една река , съблякла края -
животът ни. Без дъх.
И вятър.



Добро

/ по П.Грегор /
“къде си?възкликна човекът
тук
обади се бог
не те виждам!
простена човекът
не ме чу
въздъха бог”
Петер Грегор


Да счупиш клонче
от премръзнало дърво.
Със топлината си
да го погалиш.
Да го спасиш сред зима.
Във гнездо.
В живителна вода.
Сред златна ваза…
Ще ти повярва то.
Ще разцъфти.
Дете от цвят. И аромати.
В листата си зелени ще шепти.
За теб – огромната си благодарност.
…….

След седмица
ще прегори.
Ще търси нова сила.
Долу.
Едва тогава
ще те прокълне.
Че няма корен…




монолог


Наизустил следи
от дните на предишни.
Все по-навътре
в себе си пристигнал.
Отшелник, времето посял .
От своето минало.
Изтрил
поредното пристанище на истини….
(Днес пътник оцелял. Без памет в името.)
На завет
( до сърцето)
крия своите пристани.

-----
А как потъват.
В стряха.
Или в нощ.
Без тебе
и копнеж… и страст убити.
Дали пък
бедуин проклет
не е
сърцето ми.
Щом ражда минало…




И когато…


И когато завалят
ненаситно
дъждовете
над старата кръчма-
душата ти…
И когато
коритата на дните
от тебе
с тежък пясък
самотата изпълва…Погледни
през пътеката
в себе си…там,
оттатък прахта на варовика …
Там, където
всички сезони са есен,
а дъждът е с лице на бездомник.
Погледни…
( И ще видиш навярно)
тази нейна любовна риза
как осъмнала , топла
се свлича
от лицето на твоята зима.




диптих

Очите ти
всичко ми казват.
Косите... ръцете.
И устните...
С пътеката късна.
За двама.
Откриваме дните си -
в другия.
Откриваме дъхави утрини,
безсънни тела,
скитен вятър.
Поникнали есенни думи
за дневния
битов
театър...
В пътеката късна-
за двама...
притихнало бяло мълчание.
Очите ти
всичко ми казват.
И тръгвам
във теб.
От началото...

2

Светът е
от морска пяна,
запомнила твоето тяло.
Докосвам дланта ти
и зная,
че ти си в мен.
Част.
Или цяло...
Че ти си
водата и хляба
от двете страни на небето.
(Животът
разражда лицата
в следи от
семейни недели…)
Навярно е сън от безкрая.
Усещане в теб,
че ме има.
Една късна птица
с начало
на бяла
и трудна
зима...

----------------
Очите ти
всичко ми казват.
В пътеката късна - за двама.
Поникналото мълчание
е равно почти
на измяна...





Диаболи

Обърнал гръб на този сън,
все още спомням си росата.
И вечерните стонове отвън
на вятъра. В косите на върбата…

Обърнал гръб на твоята тъга.
На тези пътища, където днес ме няма.
С небе от прах. И сянка на луна,
в която още диша мракът…

Оставам дълго в тоя дом,
запратен като камък по земята.
Лицето ми е прах. И суета -
отдавна си е тръгнал вятъра…

Далече са безводните земи,
в които лятото след теб помръкна.
Лицето ми- напукано…Кърви.
И нищо тук не утолява стъпките.

-----
Изсъхналите дни реди
Косача в снопа на дъгата-
откраднатите в мен цветя.
Без дъх.
И без въздишка вятър…
А аз (по минали следи)
плета вечерната ограда.
С коса от пролетни върби,
в които спал е вятъра…



Писмо


Прибери се по светло…
от деня – в своята вечерна къща.
И от стая на стая
подреди в чекмеджета минутите.
После думите скрий.
И на раклата в пазвата
остави да потънат
следите от твоите сънища.

Прибери се по светло –
не замръквай в дъха на върбите.
И при лунната сянка не спирай.
Не прекрачвай ти мрака и никога.
Само сън е водата без бряг.
И без вятър от билото.
Преминава през теб.
И изтрива следи на преминали…
Прибери се по светло.
Тази нощ ще изгоним
от раклата думите.
Остави есента
да жълтее до прага…там,
където пресича лицата си пътят.
Аз не знам докога ще е жива
водата в мен. Докога ще говори.
Докога ще рисувам със думи
лицето ти вечерно.
Но ще зная за теб…
ще усетя дъха ти от стръмното.
Как пресича в мен мрака.
И разпалва телата на нощните въглени…

Прибери се по светло…Само с миг
ни разделя завоят.
И замръква в следи моето тяло,
нататък…след черното.
Прибери се по светло.
В някой ден.Там…от края на времето.
Оцелелите стъпки те чакат
до прага ронлив на съня ми.


Докосване

Закъснява сънят…
Само релси пресичат пътеката.
Премълчавам света.
И замръзва в лицето ми
светлото…
Ставам лист,
в сто морета летял
без птица от тебе.
С две реки побелява снегът.
От очите избяга небето…


Стара ракла отваря нощта.
Нашите сенки да пази
за утре.
Закъсня…Закъснява сънят.
Или утрото спря.
Във дъха ти…



Дъждът след тебе…

По Антоанета Николова

Дъждът след тебе
бавно се отцеждаше.
В лицата, по балконите горещи.
В умората на делничните спомени.
В листата. Или сенките отсреща.
Зеленото му тяло ме прегръщаше
с ухание на лято и петунии.
И пееха под стрехите капчуците.
В разсънените улици на юни…


Далече, в ъгъла на петък,
дъждът след тебе нарисува
две сънени, сами пътеки.
И в мокрото им тяло сякаш
потъваха очите бавно. Очите ми оттекли…
Аз там забравих по тревата,
в сребристата роса след вятъра,
една самотна, късна вечер.
Когато се превърнеш в есен,
напий от капчиците нежност
в стиха на някакъв обречен…



Миражи

По Красимира Зафирова


Само пясък наоколо.
Пясък и сфинкс.
И надменно небе.
С късче охра.
Всеки път е безкраен.
В сто прашинки от теб
как тежи на небето оловото…

Да изгубиш Египет
в някой таен тунел.
До река. Или сянка безводна.
Без дори да си зърнал
веднъж Анабел.
Или лунния бряг на Тивона…

Само пясък наоколо…
Пясък и сфинкс.
В стъпки съхне небесната памет.
Може би тъй наричам
дъжда, наследил
самота. И небе от безкрая…

……

Утре пак ще си тръгнал.
С тази своя Сахара –
умореното нощно сърце.
Да изгубиш Египет…
Капе есенна охра.
В сто прашинки
от камъка
в теб…




Фотосесия

“Светят бледовосъчни тополите…”
Кр.Станишев

Свободата наднича.
От тебе…към сивия каменен свод.
Като в сън преминава
и пресича зида на челото.
Стих след стих - отлетява
от белия под.
И понася копнежа ти
горе…
Сякаш вече си мисъл
и в тебе пълзи
окованата делнична грижа.
Наедрява ликът и.
Приема черти…После виждаш
лицето на ближен.

2

Свободата се взира
във поредния ден.
Стих след стих отлетява. С рефрена.
Песента на живота ти пее Дасен…
Сякаш сам си празнична сцена.
Някак вече си път, някак в тебе жълтее
този остър есенен вятър.
Наедрява нощта. И приема черти
на отречен.
Ненужен.
И паднал…

3

Свободата лежи
обедняла във теб.
В стара, скъсана делнична роба.
Стих след стих те забърква-
с коняк и кафе.
Свободата е утрото в роба…
Сякаш вече е писано…сам се четеш.
Гърбом спрял. До стената. На сухо.
От завоя наднича твоят верен слепец.
В теб сънувал пристанища лунни.

4

Свободата е твоето късно дете.
Под сърцето ти някъде скрила
клонче пролет. В юмручета.
И неделен петак.
Зад подхвърлена чужда молитва.
И от тебе…към сивия делничен свод
с гърлен звън прелетява. През нищото.
В чаша тънък кристал
наедрява нощта.
И на пода разлива чертите си…




Картини от една репетиция

Преболявам нощта…
С топка вятър в ъглите
и преспа от утрото.
Някой друг е сега
твое минало…В тебе сънуван.
Тази зима е спрял
от следите, в снега незатрупани.
И навярно копнее
да събуди у тебе
другата…
Някой в теб е рисувал
нощта. С подранили в стъклата кокичета.
Някой друг…с теб преминал света.
Или тебе безумно обичал.

Просветлява нощта,
скрила вятър по ъглите.
В тази зима, живяла у мен,
в прежълтели отдавна хълмове…
Затвори сетивата за днес.
Не излизай…шумно е.
И не вмъквай в гласа ми
копнеж. От неделни безумия…

…Някой друг…Не сега.
Не разказвай на никой последен.
Този свят е рогат –
всяка дума от теб
реже вени.
Но те моля все пак –
не опитвай да носиш по устните
като лак тази бледа кора
от преминала чувственост…

Прекалено е някак…не знам.
Нагласи си отново зениците.
По тоналност. И гама. Без срам…
Погледни ме цинично.
Аз съм куклата в теб - без лице
и без име в гласа на актьорите.
(Просто случвах се там,
накъдето ми беше отворено…)
Нагласи ги отново…Сега!
По клавиши и пръсти.
После…как ще живея сам.
След неделната лудост…



Пътека

Посребрена пътека
е моята нощ.
С гърлен звук на преминали стъпки.
С топла шума от тъмното.
С чаша крехък копнеж.
И изтекли по вятъра сънища…

Посребрена пътека…
От прага ми сляп
та до някоя дума за обич.
С оживели от болката
наши места,
за които насън ти говорех…

Ала ти не отвръщай!
Не поглеждай назад…нямам бряг,
нито памет за време.
Зная само ,че тази вечерна дъга
е останало лято. От тебе…
Зная само, че утре
(зад ъглите в мен)
ще наднича сърдито детето.
Ала ти не отвръщай…
Не поглеждай назад –
в тази сребърна моя вендета…





Импресия


На ръба
където свършва
времето. Или
светлината ни разделя.
В този късен
някакъв
следобед
сигурно дъждът виси
обесен.
И не смее
в пролетта
да падне.
С вечерната си
постеля.
Само в прах
от скъсания облак
свири вятър. С вчерашните листи.
И лицата ни,
попили думи,
капят в сенки.
И измислици…

На ръба , където свършва Времето.
Или Светлината ни разделя.



Двойник

Часовникът на гарата е спрял.
Ръждясал циферблат.
Стрелките – в черно.
Не виждам времето,
но знам
от думите ти – че е вечер…
Наоколо ветрее мрак.
( Как бърза в него листопадът…)
Часовникът на гарата е спрял…
И в дни потекоха листата.

…Слепецът в мене знае да чете.
Откраднал крайче минало
от бъдното.
Треперят релсите. Присвил пера,
слепецът в мене
храни гълъби.
В разсънената тишина,
лениво претопил следобеда,
пониква съботният влак,
донесъл късните ни погледи.
А после Той…или пък Тя
ще свържат своите половини.
Слепецът в мене знае това.
(Защото е откраднал минало…)

За кой път…ситно заваля.
В изтичащата сянка на върбата
погалих твоята ръка.
До бялата черта на мрака.
Навярно много те боли,
като пресичам през съня ти.
Треперят релсите…звъни
от съботната електричка пътят.
Край своята колиба сам,
оттатък острите завои,
слепецът в мен
плете дъга.
До всички минали любови…




Гледане на кафе

Знаеш, Есен…
ще дойда при теб,
както сянката спира – до камък.
Както в моето лунно небе
оцеляла заспива дъгата.
Или както след летния дъжд
се промъква по риза
вятър. Знаеш, Обич…
оттатък е мрак.
От окото на слънцето капе.
(В отънелите думи живя.
Или зъзна страха в любовта ни…)

Знаеш…празното нощно гнездо.
Спира още у мене затворник.
Като в гнила коруба живях.
А надничаше Господ отгоре…
Преболелите дни – сетива
тази ледена зима прикъта.
Ще си дойда при тебе, Тъга.
Щом отново намеря пътя…

П.С.
Див и влюбен-
до късния праг
ще постеля за утре небето.
Или някъде тихо у мен
ще изприпка гласът на щуреца.
И в последния есенен стих
ще те чакам, Любима…
С него осъмнал и чист.
Прероден.
Като име…



Пътепис от края на зимата

Валяло е нощес.
Зелено . Тихо.
Просъница от вятър, дъжд. И студ.
По стария родопски път
едреят локви.
И ручеи вода от тях кървят.
Като в строшено огледало
аз виждам късчето небе.
А зимната пътека гърчи тяло…
В зелено, мокро пролетно лице
потъва нощната дъбрава.
И бряг, и брод е моето сърце…

Как лъха от отиващата зима.
На ледени капчуци. И лица.
Помилвани от спрялото и време,
ще издължат ли думите дълга…
Или ще паднат в тишината
на придошлия хорски мрак.
А пролетният дързък вятър
ще блъсне листите. В снега…

Тогава ще забравим пътя,
по който младата вода
като в строшено огледало
разделяше от нас света.
И аз и ти ще сме безлики-
пред късчета само небе.
И бряг,и брод надолу
по върбите
ще търси нашето дете…
.....

Скован от студ,
белее хоризонтът.
А старият родопски път мълчи.
Но, още жив,
пресича синевата.
От моите до твоите очи…

Случайни графити от историята
на едно заболяване

Пазя спомен за тебе, любима…Сега,
уморен от дългото нощно скитане.
Как безгрижно живее отвън
любовта ми. И налива мечтите
в ръждивото сито…

Като лист аз те следвах
по пътя до тук.
Прелетял през отдавна напуснати сенки.
След онази, угаснала в бяло следа,
дето ражда у мен
есента в стиховете…

А очите ти – слепи. И ръцете ти – студ…
до заровени дни посинели.
Аз насън и наяве живеех, но в пътя
бях забравил лицето на времето.

Все по-слабо копнее у мене кръвта
да е жива. На светло…по вятъра.
Тази есенно-късна самотна дъга
ми напомня за тебе. И лятото.

По водата ли писах, или в каменен праг
бях заровил душите на думите.
Само помня за миг ( този вик отлетял…) -
там, в очите ти някак осъмнах.

Все по- тиха и светла живее - в следа…
тази съботна наша раздяла.
А гласът и ме вика, побелял на снега.
От окото на нощен семафор.


Пролетно стихотворение

Някога ли беше…или днес.
В сън . Или от път
потъна в мене.
Пролетта след твоето лице
беше ли разлистила гоблени.
Имах ли те…или сняг
вън остана. С ивицата вятър.
В дъх ли бе живяла…
все отвъд
празното неделно огледало.

Този мрак ли ни скова…Не знам
пътят ли напразно бе преминал.
Раздели ни хорската тъма.
И от прага върна чуждо име.

Митове са всички небеса.
С всички Атлантиди потопени.
Знам,че в пролетната синева
двама са достатъчни. За време…




Четене на сънища

/по Иван Овчаров/


…А така ми е още
необяснимо. И влюбено.
Сам на себе си вятър,
по ризата в облака втурнал се.
Сеновал или стряха, белязана в тъмното.
И сълза, като в сън оживяла на пътя.

Като мост се изгърбих.
А напират по него годините.
Близък никой не срещнах
да погледне. И пита за синьото.
Нека бог да ме съди –
още в пътя неделен живея.
И на птицата в себе си
вечер говоря последен…

Там, навярно в кръвта ми, живее морето.
И напомня тръпчиво за тебе.
И пари проклетото…
Но не мога да бъда
на прибоя вечерен вълната.
Да премина на пръсти съня.
И потъна във тялото…

П.С.
Ще се влюбиш до болка. В жена си.
В тази бяла и глуха тъждественост
на семейния зимен антракт
има нещо добро и естествено.
Нещо дяволско, земно. И песенно.
Всеки път щом завоят напомни
ежедневния делничен такт…




усещане

Няма как
да ми бъдеш начало.
или край…
Или спомен. От края.
Някъде
между сухите страници…
От неделята
листо в хербария.
Няма как
да изтича по риза
тази утрин
до съня на лятото.
И да те няма – пазя
още късна роса от върбата.
Нощните стъпки да скрие,
да разпилее по вятъра
твоето зимно име
с тихия вик на душата ми…Няма как
да отгледам начало
в оцелелите думи след мрака.
Тишината отвън наваля.
И превърна дъжда
във очакване…




Стъклопис

по Владимир Стоянов

Може би си в тази част на мрака…
Нощем от окото му пресяваш
още пясъка ронлив на думите,
хвърлени по нечий земен вятър.
И в следите им умираш…
Или прероден за път си бягал.
След глухарчетата вяра
може да си бил и памет.
Спомен в дъното на чуждо тяло.
Отлежала медена монета.
Скрита от лицето на водата,
може би и в тебе слепотата
е изпращала в порасналото детство
полското плашило да прогони
ситите врабци. До есен.

После, като с чуждо ято,
вечерта в очите спуснал,
си разплитал и съдбата
на един лиричен възел…




Граница

по Димитър Калев


Там, където вятърът прелива
есенни въздишки от морето,
а реката в лед заспива…
(Или се пробуждам от детето.)
Някога написаните думи
в пожълтелите листа се свиват.
Стъпя ли, ще хлътна в чужда вечер…
(после ще събирам дири).
От браздата пътят е замесен.
Там лекува раните си нощем.
Двете звездни мечки се надвесват.
И потъват в стъпки. Или нощви…

Там, където вятърът прелива
в есенни въздишки по морето,
А сънят е дъното на кораб.
Между две скали. И вечер.
Някога написаните песни
в делничната пяна се размиват,
слепили в гръкляните на хора
дните от една година.
Всъщност, двете звездни мечки
ближат дневната хралупа.
В мен меда е още черен.
С трън от жилото на пътя…

П.С.
Съмва се.И тихо над Марица
вятърът разплита по върбите
нощната коса на тишината
(там, където римите се скитат…)
А нататък, след обратен кадър,
(сутрин есента е в синьо)
думите са листопад, от който
хлътвам. В делничната диря…



накрая…

Накрая на ръката ти,
където свършва зимата
и дневните рисунки се размиват,
потъва вечерта.
Върбата в мен заспива.
А пътят си съблича ризата…

Накрая на съня,
където спира времето.
(Или реката е от минало.)
Копнее любовта. За нови ветрове.
А младата вода – за извори…

Вали като в рисунка
от ранния Моне.
Очите на бездомник те оглеждат.
Неделята е чаша
тръпчиво каберне,
останало от делничната нежност...


Молитва за Винсент

Тези макови полета
в паметта…между два отскока
на махалото.
Скрити в сенки край жени от Арл.
Или в сляпото око на дявола…
Някъде след чашата абсент
с жълтите звезди над Ейм заспива
каменната църква на Винсент.
С всички улици и ниви…

В белите обувки на нощта
спи като сирак водата.
Няма път . И само от звезди
прах посипва есенният вятър.
Starry night…А моите очи
търсят още в теб, Винсент, луната.
Сляпата , превързана луна
в твоето последно лято…

Дните ти навярно са у мен –
с това пътуване тъй светло. И човечно.
Аз съм скитникът от Йолкос до Ламер.
И рисувам твоите слънчогледи.
Тъй и ще осъмне в този свят-
от starry night до мъничката крепост –
надеждата ми в някой непознат
отново да открия
сън по тебе…
П.С.
Нощем – макови полета…в паметта
(между два отскока време)
скрити в сенки на жени от Арл…
или в мартенските преспи.
Някъде , след чашата абсент,
в жълтите звезди на Ейм заспива
твоят деветнайсти век.
С всички мои човешки зими…

http://www.youtube.com/watch?v=nkvLq0TYiwI




Разказ

Бе някакъв следобед от света.
Бе тихо. Само стъпките ти никнеха.
Когато ме на пусна и безсилен
в тях разпилявах житото на дните си.

Отвсякъде прииждаха ята.
Злините, скупчени накацаха небето ми.
Осиновена в друго тяло паметта
за теб очакваше помилване…

Не ме спасявай в тази тишина.
С докосване
от глас.
И дъх.
И ласка…
Денят не бе настъпил,
а задраскан
потъна в нощната вода.

-----
Сега съм ничий.
От напуснат ден.
Без име са останалите стъпки.
И само в нощния рефрен
понякога с дъжда ме бъркат…




химиотерапия

                     на Ема

Капе глюкозата -
в своите си граници.
Сякаш животът пълзи.
Капките в банката
тичат към вените.
Или са твоите сълзи...
Някак си
в сивото,
в болното,
в тъмното
още живееш - в мечта.

Още си в синьо.
Още си хубава.
Още е бяло -
в снега.

- - - - - -
Капе
животът ти-
в някакви граници.
В следваща банка тече.
После е треската...
После - очакване
ракът
да се предаде...

Бърза левкозата.
Смъква те.
Влачи в теб
всички отминали дни.
Капе в глюкозата
твоето минало -
стигаш до малко дете...


Сякаш от лента
дните на времето -
в пясъчен конус
си спят.
Твоите сълзи
са задавили пясъка. И...
днес не потича денят.

Стискам ръката ...
Вече не дишаш.
Няма те... Няма те...
... Толкова вишни,
облечени в бяло…
чакат душата ти .



Разговор

Ако някоя вечер
и в мен завали -
този дъжд на отвесните думи.
И стопи всички стрехи
от минали дни,
всички твои следи
по света ми…
Ако някоя вечер и в мен завали –
като в късен слепец,
срещнал прага.
А с протегната длан от нощта
ме замери последният камък…

Зная, нейде високо над мен,
се люлее в изпраните ризи
Мълвата.
Лабиринтът е пуст – сухо бяло небе,
размотало до страх Ариадна…
Зная – тихо, по чуждия ден,
като куче съм драскал леда си.
Ако някоя вечер и в мен завали,
да открия земя. Под чертата…





слово за Мария

(по Атанас Иванов)

Да се помолим днес, Мария.
За нас. И двете ни деца .
Да се помолим…
Страхът отвън кълве следите.
В години този ден говори.
Сега е някъде отдавна –
с камбаната потъна лятото.
Да се помолим…само двама –
като обречени да вярват…

Задъхвам се, изгубил името
в безликата ръка на делника.
Дъждът от нас стопява зимите.
Или жълтее. В чужда есен…

Да се помолим…Сякаш могат
душите да обърнат камък.
Преди кръгът да се затвори
в праха на родовата памет.
Преди да ни настигне вятър –
да се помолим с теб, Мария.
Страхът наднича. От следата.
И бавно ни убива…



Стъклопис


…И, ако вече си родена,
ела…и потъни в дъжда ми.
На капките в сребристата игривост.
В невидимата сянка от реката.
В забравените дни, търкулнати
след топлината на телата ни…
В стопилото снега безумие
на пролетния в мене вятър…
И,
ако още в мен те има…
Върху овала на стъклото
една осъмнала стена
отвъд неказаното ”сбогом”.
Отвъд самотните дървета
с напуснати гнезда от слово.
Където времето се стича
в стрехите с есенната охра.
В отминалия път. За двама…
Сред сенките ни , наедрели
в заключените зимни думи…
ела.
И прекоси стиха ми…




Анафора

Отмина моят дъжд.
И стана тихо.
В ръжда и прах
потънаха лехите.
От пътя
в мен угасна
някак
синьото.
И мълком се търкулна.
По следите ти…

Отмина моят дъжд.
И станах никой.
Сълзи по мен
пороят не остави.
Ни капка,
нито поглед ме застигна.
Одраска с вятър
нощните ми рани.

На ничия врата не хлопнах.
Отмина моята неделя.
Небето бялото изопна.
В една осъмнала постеля…

Не се обърна.
Не побягна
в мен улицата
с дъх на минало.
Окаменял от толкоз памет,
изгубих стъпките ти.
В името…
-------
Такава суша…Нямам птица.
Безкраен вечерен покров
наднича с ъгъла на петък.
В стих делнична ежелюбов.




Дневник


В напуснат дом се свечерява бързо.
(В стените му живее чуждо тяло.)
Осъмнал с птиците се връщам
единствено в дъжда, съня…и вятъра.

И там – между тавана и небето-
затварям времето…на сигурно. В кръвта си.
Напуснато дом съм. Нямам памет.
Щом дните в тебе са безгласни.

Мълчи светът. И побелява,
разпънат между делничните кръстове.
Дърварите замахват косо. Сякаш
страха дълбаят брадвите. До късно…

А улиците в мен са зли. И пусти.
Пияни профили люлеят тъмнината.
Помръкнало отдавна чувство
долита. С есенния вятър…

В напуснат дом се свечерява бързо.
(Децата, знам…отдавна си отидоха.)
Осъмналите птици се завръщат
единствено с дъжда, съня. И в стихове…




Арго


по Георги Константинов

Далечен
е
брегът до теб. И само
дълбокият ръкав
на
Времето
луните си изсипва-
да ми светят…
Далечен е брегът. Далече…
дълбоко в мен се плиска
Океанът. И тъгуват
на дните
сякаш
слънчевите врани.

Зелената вода
потъва в мен…умира.
И в нея капят
песните за вечност –
като монети
от прокълната кесия…
Кълнат се ветровете -
във посоките.
Играят те
с косите ти вечерни.

В копнеж
по мачтите…високо
е твоят земен бряг
за мене.
А тялото посреща
в пясъка
извивката
на твоето…
В река,
зелена от очакване,
танцува нощен вятър.
С лятото…


Далечен е брегът. Далечен…
И скрити в песните
за вечност,
като забравени от есен,
отлитат с птици
снеговете…Едно гнездо
и чужди стъпки
е късчето земя
след тебе.
Или покълнала зеница
спасих.
От стих за друго време…







Епизод

Сред някоя неделна вечер
ще хлътна в твоите очи –
хлапак от крайните квартали.
Ловец на пролетни мечти.
Като дете, забравил пътя
до стръмния ти нощен бряг,
ще си остана. В твоето утро.
Оттатък сън.
И самота…

p.s.

Виж на масата как побелява
като мъничка пряспа кокичето.
Знам ,че утре ще бъдеш далече
мое нощно неделно момиче.
И в домът ми,от сънища плетен,
ще потънат лицата на думите.
Ала ти не поглеждай обратно.
Там са дните ми – сиви безлуния.
Сякаш спрели в душата влакове –
без посока.
Без край. И начало…
Ала ти не поглеждай нататък.
Вкочанените пръсти на времето
могат в мен да те върнат.
През вятъра.
И в среднощната сянка от лятото
да те срещна.
Като разпятие…




Слово


Не зная колко си обичала.
Не зная в кой път съм живял.
Животът е капан за птици.
С криле от други времена.

И както помни ме водата.
Или обгръща с есента.
вечерната луна на вятъра.
Аз зная…в мене си била.



Пейзаж

Пролет като пролет.
Нощ. Врабци. И кал.
В тебе се пресели
бялата върба.
Полудя тревата.
Студ. Игли от дъжд.
Пролет като пролет…
в сълзите на мъж.

Отлетя по пладне
вятърът от мен.
Думите…Забравих
в тях че съм роден.
Пролет в нечий полет.
Късно е. След два.
Виното омесва
делнична мъгла.

Там, където слиза
моето небе.
С късчета от есен, пясък.
И море.
В сеновала зимен
на една любов.
Пролет като пролет.
Жажда. За живот…


Мефисто

Не зная, Пролет…Днес не зная…
дали натам съм се запътил –
след върволицата на дните ,
през пътищата суха зима…
Дали изтичам с тях – не зная…
Дали съм дяволът, прелял
във друг от земната лукавост,
затулил кладенците жито,
обърнал нощвите със мляно…
Дъли съм в някой сън, през който
тъй светло и безшумно се разпада
остатъкът от моя свят…не зная.


Кервани от осъдени слепци –
пресичат дните, в мене преболели.
Като последен лъч блести
на болката коравата постеля…
Преди да разбера накрая,
че никой в мен не е потеглял.
Че раните затискам. С нови рани.
А пътят е осъмнал въглен.
И сякаш топли сивите недели…
далече в твоя ден, от век осъден…
далече в моя – свещ горяло време.
Не зная, мила…Днес не зная…
Дъга са думите, кервани
застинали в ръба от восък.
И в сянката на спрял часовник
се стичат точно помежду ни –
една стена убити полети.
А после – нова…
Нова…
Нова…






Монолог

Минувачи са моите думи-
зад ръба на денят
в мен надничат…
Нощем бели лехи
от безлуния. Или…
запокитени в прах
сиви личинки…

Нямат праг – да ги чака.
И сън – да обличат.
Минувачи от краен квартал
в паметта ми.
Имената прибират -
сякаш в сенки потичат.
Под стрехите търкалят
на болката друмите…

И едва по смеха ти
стават в мен различими.
Безглаголни. И сити…
Скърцат в нечии рими.
Алкохолно пресичат –
на червено…без ”е”-тата.
(Със длето е дълбал
тази нощ епитетът…)

-----
После някак подреждам
в своите две очертания
две ненужни сигили…
от лицето на вятъра.


Симетрия

Сякаш е в бяло…с износена дреха,
някак се свлича…до утро нощта.
С тебе сме, братко,
отпадък, остатък…Нещото
дето тегли надолу света.
Ти се молиш за късче надежда.
Аз подреждам в деня гласове.
Безначална. И сита.
Безбрежна.
(Като божиите словеса)…
капе в погледи,
сенки,
молитви
Любовта на околния свят.

Всяка сутрин те виждам
у мене.
На окъсан кашон. Хром. Сакат.
Сгънал гръб във отсрещната вечер.
Ти си клекнал за хляба си вечен.
Аз не зная за какво да клеча…
И си мисля – дали да не падна-
ей така, от мъглата – до теб.
И към горния свят мойта шепа
като цвете да порасте.
По петаче човечност да хвърли
там…на някакви двама, денят.
В теб – самун за горчива утеха.
В мене – сън за пътека.
И праг…
Категория: Изкуство
Прочетен: 428 Коментари: 0 Гласове: 1
15.09.2008 16:58 - мемоарно...

…А снегът бе покрил

всички дупки

в деня ми.

Само старите покриви

на мечтите стърчаха.

Като мачти

след отдавна ръждясали думи

в някой сънен

пристанищен

вятър...

 

С едно ято гарвани-сенки

после стъпваше

на пръсти нощта.

И отлитаха

във крилете им есенни

топли пътища

с летни сърца…

 

Само ти не дойде

тази вечер.

Аз пъртина направих

                              -за теб.

До последната улица в себе си…

там ,където съм още дете.

Само ти не дойде…

И не съмна

в този ден от забравени дни.

А снегът бе изтрил

всички думи

в самотата след твоите очи…

Категория: Изкуство
Прочетен: 288 Коментари: 0 Гласове: 1

В този летен

следобед

на август

като стая

е

кръгъл

петъкът.

И прибрал

във лозниците

                 залива,

закипява

в усмивки. И погледи…

В този кръгъл

следобед

от лятото

няма залез.

Навярно защото

слънцето гледа

свенливо

бедрата ти.

И целува

косата ти мокра…

… Как ухае женската мишница.

На треви.

     На море.

         И желания.

Сякаш пладнували

по раменете,

                в нея

                   устните търсят награда.

 

А нощта ще е тиха.

И светла.

Ще е нежност

В лика на луната.

И забравила

есен в морето,

ще вълнува с гърдите ти

                                      лятото…

 

… В този летен следобед

на август,

в този къс

от несебърско злато

вместо слънцето

гледам бедрата ти.

И копнея

във теб да заляза…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 348 Коментари: 0 Гласове: 1
13.09.2008 13:44 - циганка

Тази циганка в мен- любовта.

Нощем прага

                    пристъпя . Боса.

И за себе си пита.

Само по риза от светлина.

Капе в нея луната.

Косите разплита…

 

Пътник

        от страсти. И болка.

В нея съм просяк.

Грабва ме ...Властна. И волна.

В сънищата ме носи.

 

Тази циганка. Нощем. На прага.

Със разплетени черни коси.

Пътищата си в мен

                           простира.

И потъвам.

От нея.

Безимен.

В топлината на южни земи.

 

А на утрото,

               къпан с росата.

В побелели от страсти

                                      очи.

Ставам циганин.

Тъмен.

От вятър.

С шепа скрити

                         у мене

                                 звезди.

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 363 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:43 - моментно фото

Има време за тръгване,

                                 мила.

Има– още е лято.

Още сме в нощите

                            дъхави.

Още са дните ни

                     слети.

Още е пъстра

                 сянката

в нашия любовен залив.

И луната е кръгла жълтица-

сякаш от тежък

                        наниз.

Още пясъкът пари

твоите вълшебни пръсти.

Още си хубава.

              Млада.

                  И влюбена.

Още съм вятър

в косите ти нощем.

Още прескачат сенки

                         от спомени

оградата

на очите ми.

А на пода

е останала детелината

с избелялото(в снимка)

                                      момиче…

Още си хубава-

                           боса, без дрехи.

И луда по залези.

А светлее

     сякаш

            солта

по клепачите.

Като спомен

от лято

на влюбени.

 

Още си хубава!

Още си хубава!

                   Още е синьо в очите ми.

                    Още ли август… не питам.

                    Само в миг като този

                                              обичаме–

на очите

              във ъглите.

 

---------

 

Остани – в тази снимка!

Остани да потичаме…

После…

           Можем да тръгнем.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 249 Коментари: 0 Гласове: 0

…Където още

стъпките сънуват

отминалите бягства

на мечтите.

Събудени от есени

зимуват –

сред топлия юг

на очите ти…

                       Където

е забравен сън

от лято

ръката на един осъден.

Разлиства в нежното ти тяло

следи от стих.И спомен…

И стават слънчеви

лицата

на зимните квартали.

Светът отново е накацал

в мен.

И пее мадригали.

Отминалите бягства

на мечтите

в тополите от днес

будуват.

За оня топъл път

в очите ти,

по който още

в стъпки

те

сънувам…

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 247 Коментари: 0 Гласове: 0

Някак в себе си

изведнъж

остарях.

Като път,

от когото

са бягали.

Невъзможно боли

тази вярност.

След която

съм бил

продаден…

Нещо спукано в мене

гнои –

от проказата…

Нещо диша до болните дни

на света.

Пие заразата

някаква дума,

отбелязяла

точно

местото,откъдето кървя…

 

Изведнъж остарях.

Нямам светло

в очите.

Ъгловатата моя душа

кърпи

с облаци

вехтото в дните ми…

 

Като зимно палто

времето

в сън

още нося.

Кръпката есен по него

от днес

шият

твоите въпроси.

 

…Сухо,сухо е в мен.

По вечерните длани

копнея.

Там ,където

следобедът от един ден

скрито тича.

По Нея…

 

Някак в себе си …Или далече.

Всички посоки изтрих.

Само вятър  оставих

да скита

в очите и.

С многоточия

от вечерния

стих.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 228 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:40 - контра

В такива дни

се раждат стихове…

Когато всичко е напротив.

Сърцето тегли

лепкавата пот

из вените.

Върти на празни обороти.

Ти никога

не ще дочуеш думите.

Отдавна с теб

говоря си

                наум.

Лицето ми е права кардиограма

сред спазъма

на нощния ти сън.

 

В такива дни

се раждат стихове…

Когато в себе си

не търсиш вечност.

И нямаш пред очите

брод.

Защото

всички пътища

са вечери.

От дни,

прокълнати

с живот…

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 226 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:39 - ей така...

Ей така

ще си тръгне

от мене

животът.

Ще съм сам,

уловил

посред сън

твоята болка.

С риза  мрак.

С късче шепот.

С нокти,

скрили

пясъка

на

един вопъл.

Ей така…

Ще съм гол.

И еднакъв.

С всички минали

земни лета.

Ще дочакат

зениците

нощния вятър-

да отключи

другия свят.

 

Ще бъде вярност

всяка строфа.

На моя следващ

първоден.

Навярно

от блуждаещият огън,

във който

ще съм прероден.

 

 

Ей така ще си тръгна…

Без сбогом.

От сърцето ти пил

донасита.

После

в някаква есен

отгоре

Ще те чакат

докъсно

очите ми…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 229 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:38 - проза

Проза,проза…

Есенна нощ.

С кичур от косата на мрака.

Вятърът –уличен

тъжен Гаврош

свири

зад първата пряка…

 

Аз съм парче

от минал ден.

Или

някакъв разговор -

в бяло.

Сънувам земята на твоите ръце,

единствено

в мен

оцеляла.

 

Земята ти ласкава,

                           топла.

От стих.

Разголила плът.

За дъха ми.

Умирам.

И раждам се в нея.

Все жив.

В съня

на пътека

от думи…

 

Жестока и смешна

е тази тъга.

Осъмнала

в кръст.

И пирони.

 

Някаква проза

от разговор.

В два.

За самосъд.

Над

изгонен…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 211 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:37 - до билото...

До билото

ще извървя

пътеката

на твоето тяло.

Нагълтал прах

от чуждите следи.

В покръстените

зимни силуети

ще търся знак.

От твоите очи.

И с теб ще си говоря

аз

на равното…

В окъпаните ветрове

една дъга

ще палиш утре.

В рамото ми.

Или стени

с отвъдни снегове…

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 240 Коментари: 0 Гласове: 0

След купчината на деня,

в подгизналия мрак,

една река оставих.

                         В бяло.

Или една мечта.

И сам не зная как

в осъмналото земно наметало

Настръхнал,плах.

                      И уродлив…

Обърнал в прах

сънувания залез

след твоите сълзи.

И сам не зная,мила…

Не успях…

А исках да извикам.

Ръката ти

остана в мен.

Да бди.

След многоточията на очите.

 

Навярно в двете ми съдби

ти пазиш

бреговете.

От реки…

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 196 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:35 - сега

Сега се уча

да говоря.

На побелелите в мен

пристани…

                 във края.

Това е страшно уморително-

моретата си

в тях

да приютявам.

 

И как след всичките рецепти

за дълготрайно оцеляване

ще върна корабните дневници

в душата си.

За претопяване…

 

Сега се уча

                да говоря.

Откъснал сън

от твоите думи.

На “ти” със себе си

да поприказвам .

След пропастите

                   помежду ни…

 

 

 

Опитвам на брега

да стъпя.

Прегърнал твоето лято.

Една молитва е денят ми.

От тук.

Или оттатък…

 

Сега се уча…

                       да говоря.

Най – трудното от думите

                                          да смъкна.

За миг очите си

             ако затворя,

                     в теб скачам.

И замръквам…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 227 Коментари: 0 Гласове: 0
13.09.2008 13:35 - натюрморт

Като смачкани листи

белееха

маргаритите на младостта ми.

Бягаха след ръцете

фамилните празници.

Нямаше стръкче

от лятото.

 

Някъде в сянката есенна

на тополите

/или на весели кестени/

топлина

от очите на мрака

оставих.

Да зимува

до твоите песни…

 

П.С.

 

За отшелници

място си търся.

Край брега…

след отминало време.

В някой ден

от колибата стара

сън по твоите очи

ще ме вземе…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 211 Коментари: 0 Гласове: 0

Падам...

       или в теб

                 нощувам.

В твоите очи,ръце.И тяло.

Сутрин с тебе се сбогувам.

После…

             всичко става бяло.

 

Падам ли…Или съм стигнал

дъното на сухата си вечер.

Ти си в мен

едно прозорче,

прелетяло цяла вечност…

 

Прагът сякаш е начало

в някаква добра поема.

Тръпне в мене

                 твоето тяло –

оправдание за вярност…

 

Падам ли.

Или отдавна

Ада в себе си съм стигнал.

Ти кажи.

И за пощада

Заключи във мен

                         стените…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 254 Коментари: 0 Гласове: 0
2 3 4 5  >  >>
Търсене

Архив